Македонската легенда Влатко Стефановски: Бих спрял всички войни и бих вдигнал всички граници, ако можех!

https://hotarena.net/lubopitno/makedonskata-legenda-vlatko-stefanovski-bih-sprial-vsichki-voini-i-bih-vdignal-vsichki-granici-ako-mojeh HotArena.net
Македонската легенда Влатко Стефановски: Бих спрял всички войни и бих вдигнал всички граници, ако можех!
Влатко Стефановски е една от най-големите македонски музикални легенди. Роден е през 1957 година в Прилеп, в семейство на театрали. Свири от тийнейджър. Той е един от основателите на легендарната македонската формация „Леб и сол”, с която записва 14 албума, които печелят фенове по всички континенти. Има 2 издадени студийни проекта със сръбския музикант Мирослав Тадич, композирал е и музика за над 10 филма, за 3 балета и за театрални постановки. Талантът на Влатко Стефановски отдавна е прекрачил границите на родната му Македония, защото той печели овации и в САЩ, и в Канада, във Великобритания, Германия, Франция и разбира се – в България. През 2008-ма той бе един от гостите на Пловдивския джаз фестивал. А този месец виртуозният китарист ще повиши емоциите и настроението, дори и само с появата си, на фестивала „One Love Tour”, където ще представи балкански фолклор, блус, рок, джаз и най-новото от репертоара си.

Всъщност звукът на неговата китара завладява балканите още в края на 70-те години. Талантът му създава магия, събира светове – Изток и Запад, фолклор и рок, Европа и Балканите. Влатко Стефановски е един от най-известните музиканти със своята уникална техника и звукоизвличане. Почти няма българин, който да не настръхва на емблематичната му песен „Бел кон”, която стана популярна преди няколко години в постановката на Александър Морфов „Хъшове”. В нея се пее: „Всеки от нас има своя звезда, що го води дорде е жив. Кога свети ярко, човек има живот! Кога гасне - судбина.”

- Г-н Стефановски, вие сте легенда на македонската музика, но имате много почитатели и в България. Как се чувствате у нас? Как усещате България?

- В България винаги се чувствам добре, което е много важно. Пътувам до България в последните вече повече от 20 години и спокойно мога да кажа, че се чувствам у дома си във вашата страна.

- В кои градове сте били и имате ли любими български места?

- Бил съм на много места вече. В Пловдив, Варна, Бургас, Созопол, Боженци, Габрово, където много ми хареса. В Благоевград бях с Биг Бенда на БНР. Видял съм много градове и места, чувствам се много добре на българска земя. Ако се замисля кои са любимите ми места, първо ми излизат Пловдив и София. Харесва ми много и Банско, често ходя там. Имал съм възможност да опозная България – и като турист, и като музикант.

- Включихте се в музикалното турне One Love Tour, което обединява не само българската и македонската музика, но и душевността на двете нации. В този смисъл къде откривате приемствеността? И мислите ли, че през годините двата народа са стояли достатъчно близко един до друг – не само в политическо, но и в културно отношение?

- Хубав въпрос много. Главното и при едната, и при другата нация според мен, това са емоциите. Много емоционална музика се прави и в Македония, а и в България. Има прекрасни песни. А доколкото познавам и българската традиционна музика – тя е изпълнена с емоция, с разнолик и шарен фолклор. Богати аранжименти и звуци. Теодосий Спасов е мой много добър приятел – той много ме е въвеждал в това кое как се свири в България, какво изразява. Всъщност през годините се получи така, че именно ние,

 

музикантите, се превърнахме в предвестници за близостта между двете нации,

 

отвъд всякакви политически нагласи. Драго ми е, че двата народа стават все по-близки – намирам културата на много по-високо ниво, отколкото е била преди. И наистина ми е много приятно. И чакам с нетърпение да направят директната линия София-Скопие/Скопие-София. Ако можеше да стигаме по-бързо едни до други, би било феноменално.

- Това зависи и от политиците, за които знам, че хич не ви е приятно да говорите…

- Какво да ви кажа… Политиците малко закъсняват за жалбите на своя народ. Те стоят зад нас, ако трябва да бъда честен. С Теодосий Спасов работим заедно от 2009-та година, когато още отношенията между България и Македония не бях още на много добро ниво. Но с него творяхме заедно. Свирехме в много проекти и по един или друг начин показахме начина двата народа да си бъдат близки. Били сме с него и в Гърция, и в Сърбия, и в Албания, навсякъде се разбирахме чудесно. Аз съм много отворен в комуникацията, а това е най-добрият пример за това как се постига тази свобода на нагласите към другия.

- Изпяхте „Бял кон” в спектакъла на Александър Морфов „Хъшове” преди няколко години. Какви впечатления съхранихте от онзи момент за себе си?

- Този спектакъл винаги ще го помня, да. Тогава тази моя песен „Бел кон” стана голям хит. И по някакъв начин ми помогна да стана разпознаваем за публиката в България. Но музиката прави така – ако е добра и качествена, проправя своята пътека, където и да е. Моята намери своя път. С Александър Морфов работихме чудесно. Преди време се засякохме отново и беше много приятна среща. Интересното е, че в България „Бел кон” е с леко изменен текст, съобразно желанията и представите на хората. Но текстът е много истински, много искрен, заради това и толкова хора я обичат. Песен, писана преди 20 години, все още е актуална. Предизвиква големи аплодисменти.

- Изкуството е друг свят за душата и ума. Означава ли това, че всеки творец по своему обитава някаква паралелна реалност, в която изгражда себе си?

- О, да, може да се каже така. Творенето винаги е една паралелна реалност. И тази паралелна реалност винаги оказва влияние на онова, което се случва сега, и което ще се случи утре. По един или друг начин подсказва за смисъла, който да се следва в живота. Понякога се явява и вид утеха – която таим по обичани наши близки. Друг път е надежда, за която да се хванем, за да продължим напред.

- Кои са трудните моменти, които са ви изградили като характер?

- О, скъпа моя, толкова са ми много трудните моменти в живота. Никой живот не го подминават трудностите. Рядко чувам за хора с удобен и съвсем безоблачен живот. Мен

 

животът ме е карал да преминавам през доста тъмни тунели.

 

Познавам и мрака, но и слънцето, но съм приел тези контрасти като нещо неминуемо, което не можем да избегнем, дори и да искаме. Не искам да звуча като човек, който се оплаква, но наистина съм минал през какво ли не.

- Трудностите са били от личен характер навярно?

- Да, лични. Те се редуват като емоции, но какво да правиш – приемаш ги, каквито и да са, защото иначе не можеш да продължиш напред. Не ми се иска да влизам в подробности, но само ще кажа, че последните две години бяха много трудни за мен. Няма да натоварвам нито вас, нито хората, но това е период, в който аз изживях страшни работи. Но ето, продължавам да се трудя, да се боря, да живея.

- Светът, в който живеем, става все по-суров. Все по-често се говори за това как да се запази световния мир. Как се предпазвате от неизбежния стрес на ежедневието?

- Днес сготвих обяд за сина си, сготвих и за мен. Старая се да се взирам най-вече в своя микросвят, защото там мога да направя промените, а не в световен аспект. Стресът е голям, да, но ако човек сам не намери начин да се предпазва от него, никой няма да намери вместо него. Дали ще гледа телевизия, дали ще слуша музика или както понякога аз обичам – да свиря на китара, така се дистанцирам. Често, когато гледам новините по телевизията, просто се учудвам, без нищо да мога да променям. На всичко, което се случва по света.

- Ако имахте възможност да се обърнете към управляващите – било то на Македония или на България, какво бихте им казали?

- Аз съм утопист. Не се занимавам с политика... Но знаете ли какво, ако зависеше от мен, щях да спра всички войни в този момент. И бих вдигнал всички граници.

- Свят без граници? Някои биха казали, че така ще бъде твърде анархично...

- Не, защо анархия. Няма да има. Но аз затова казвам, че съм затвърден утопист, защото вярвам в утопии, в неща, които на практика са невъзможни. Сега проблемите, свързани с емигрантите, съществуват, защото ги има границите. Без тях това нямаше да се случва.

- ...и всеки щеше да може да ходи навсякъде без проблем?!

- Точно така. Без войни, без граници, в един свободен и спокоен свят. Това е сега моята молба – всички войни да спрат и всички граници да се вдигнат! Знам, че в момента звучи повече като илюзия, но аз вярвам много в това.

- Музиката е основен генератор за вас, но ако не беше тя, мислили ли сте си някога с какво щяхте да се занимавате?

- Може би с рисуване. И преди да започна да се занимавам с музика, обичах да рисувам. Вероятно, ако не беше тя, щях често да съм с молив в ръка и да чертая нещо. Но не като професионалист, разбира се. В тийнейджърските си години се занимавах и с фотография. Пробвал съм се и в спорта – играл съм баскетбол, футбол. Но музиката е това, с което най-много искам да се занимавам.

- Всъщност как започна музикалната ви пътека? Откъде тръгна всичко?

- Започна още от детските ми години. Първоначално ми беше като хоби. Пробвах да свиря на много инструменти, докато открия с кой ми е най-приятно. В младите си години всеки човек обича да експериментира, да пробва, докато открие онова, което най-много го влече.

- През 70-те основахте група „Леб и сол”, която се превърна в легендарна банда. Лесно ли се получиха успехите тогава?

- Ооо, трябва да напиша книга, за да ви отговоря на този въпрос (смее се), толкова много са историите и ситуациите от онзи период. Това е близо 20-годишна история, трудно мога да я синтезирам в няколко изречения. Но онова, което тогава се оказа най-важно за нашето развитие като група, това беше упорството, а след това и таланта.

 

Бяхме абсолютни ентусиасти и това много ни помогна.

 

Направихме, каквото направихме. А и Югославия в онези години беше и по-либерална, не са ни забранявали нищо – нито за облеклото, нито за фризурите, както знам, че е било другаде. Тогава ходехме с джинси, имахме дълги коси, рокери. Живеехме в така да се каже либерален социализъм. Днес виждам, че тогавашната музика все още предизвиква интерес, хората искат да имат плочите, песните в своите музикални колекции.

- Един от албумите ви носи името „Сеир” – интересна дума, фундамент на балканската психология. Описвате я доста добре като „нашенски дзен момент, в който сме активни в пасивността си и пасивни в активността си”. Откъде според вас идва цялата тази пасивност?

- Точно така. Много е характерна думата „сеир” тук, на Балканите. Манталитетът е просто такъв – по-добре да не работиш, отколкото да го правиш; да гледаш какво прави комшията, отколкото да видиш ти самият какво си направил; все друг да ти е крив, когато нещо не ти върви. Затова е сеир. Тази малко цинично-иронична ситуация, в която често попадаме. Точно това всъщност е и сеира – пасивна, ама цинична ситуация.

- Подлежи ли според вас манталитета на една нация на промяна?

- Може би не... Не можеш да промениш манталитета на хората, но можеш да измениш навиците. Вместо да си изхвърляш боклука на улицата, да го изхвърлиш в контейнера.

- И евентуално езика на омразата да изчезне във взаимоотношенията между хората изобщо...

- О, това е много важно, да. Повече толерантност е нужна, за да се получи, каквото и да е било. Но толерантността е свързана малко или много със стандарта на живот. Когато хората имат по-висок стандарт на живот, учат тези неща. Защото обратното – сиромашията – е страшна ситуация. Тя кара хората да правят страшни работи.

- Пишете и филмова музика. Но ако трябва да изберете един филм, с който да опишете най-пълно собствения си свят и живот, кой би бил той?

- Интересно... ами аз съм правил филмова музика за доста различни филми като тематика. Но ако трябва да избера най-точното за себе си, нека да бъде „Gipsy Magic” („Джипси меджик” е македонски филм от 1997 година. Драма на режисьора Столе Попов, по сценарий на Миленко Йеремич. Главните роли се изпълняват от Томи Салковски, Деян Димевски, б.а.).

 

Интервю на Анелия ПОПОВА

Коментирай

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и политика за поверителност.