„На 22 септември станаха 4 години без професора, но виждам, че хората не са го забравили. Публикуват негови снимки в интернет, коментират кога, къде, какво е казал. Мъдрите му мисли не бяха една и две. Повече са. „Най-голямата опасност за отечеството не се крие във външните му врагове, а в собствените му идиоти”, това го повтаряше доста често. Интересното е, че хората почнаха да го оценяват, след като се отиде от този свят. Преди това му се подиграваха, смятаха го за луд, на моменти дори за леко смахнат.
Въпреки всичко по време на разходките ни го спираха, искаха да се снимат с него или го караха да коментира определена тема. Професорът обичаше да бъде център на внимание. Размазваше се от удоволствие в такива моменти. В последните седмици от живота си сякаш нямаше много енергия. Обикаляхме градинките около НДК, ходихме до БНТ. Движеше се бавно, само мисълта му течеше бързо.
Често плачеше за любимата си Диана. Казваше, че е пръснал доста пари по доктори, за да я излекуват, но така и не са успели. Обвиняваше и нея, че не си гледа здравето. Обещавала да ходи на лекар, той й записвал час за консултация, тя излизала от апартамента и се шляела по улиците. Връщала се в приповдигнато настроение и казвала, че е добре. Често си купувала малки плюшени играчки, за да си повиши настроението... Обвиняваше се, че не я е спасил, че било логично той да си отиде преди нея, защото бил по-възрастен.
След смъртта й си беше внушил, че има сърдечни проблеми и ми звънеше да го водя по доктори. На осем места съм го водил на кардиолог, търсеше различни мнения. Изследванията навсякъде показваха, че сърцето му е добре. Но той настояваше за още и още мнения. Беше подлудил д-р Иво Петров, звънеше му едва ли не непрекъснато. Казваше ми: „Викторе, щом моето сърце не ме слуша вече, не го искам и аз”.
Пациентите го гледаха как превъзбудено маха след прегледите и коментира докторите, облечен в любимото си бяло сако и бял панталон, които комбинираше с винена риза. Очите му шареха по коридорите на болниците, а хората го гледаха с любопитство и интерес.
Другото, което го притесняваше, беше пъпка на гърба, в областта малко над кръста. Мислеше, че е ракова и искаше да я изследва. Заведох го на лекар. Пак му казаха, че му няма нищо, да не се тревожи. Но той се прибираше, вземаше телефона и почваше да звъни на поредните доктори. Толкова се притесняваше за здравето си, че канеше в предаването си редовно медици и ги питаше за нещата, които го измъчваха. Беше станал половин доктор”, връща лентата на спомените Виктор, който съдбата бе пратила при водещия на „Времена и нрави” чрез журналиста Мартин Карбовски.
Последните дни Юлиан Вучков говорил основно за политика. Смятал, че жената, която ще изведе страната ни от кризата, е Корнелия Нинова. Двамата били приятели от дълги години. Червената лидерка правила комплименти за смелите му предавания, в които критикувал ГЕРБ, а сърцето на учения се разтапяло от благите й думи. Често бърборел с нея с часове по телефона, понякога й се обаждал и късно вечерта.
Проф. Вучков имал приятели от всички партии, макар че той самият бил безпартиен и не симпатизирал на нито една от парламентарно представените политически групи. Обичал да се разхожда, но го било страх да се движи сам по улиците, защото на моменти усещал замаяност и лек световъртеж. Редовно молил Виктор да седят в градинката пред Народния театър „Иван Вазов” и да си говорят за различни теми от живота. Дългите разходки също не били по силите му. От апартамента му на ул. „Христо Белчев” стигал до спирката на метрото на „Витошка”, където посядал на една пейка и наблюдавал с любпитство минувачите.
Другото развлечение на телевизионната легенда била добрата българска храна. Обичал да си похапва кюфтета по чирпански, свински джолан и най-вече зеленчукови крем супи. Карал Виктор да му прави супи от моркови и картофи, които след сваряване младият мъж пасирал и овкусявал по желание на водещия.
„Помня по часове какво се случи на 22 септември 2019 г. Предишната вечер го бях разтривал с „Фастумгел”. Това го правех редовно, защото се оплакваше от болки в кръста и в други части на тялото. Казваше, че болките в кръста са жестоки. Премерих му кръвното и видях, че то играе, не е в нормални граници. Извиках и съседката, тя да му премери кръвното с нейния апарат, защото този на Вучков беше стар. Пак не бяха добри данните. Кръвното му беше ниско. Правих му айрян със сол с надеждата, че ще му помогна, но резултат нямаше. Изравняваше границите... Сутринта уж беше добре, прати ме да му купя свински джолан с картофи и аз отидох. Върнех се го попитах дали мога да отида за един час до Руската църква, където тогава работех.
Като се върнах в апартамента му, вече имаше лекарски екип. Той ги извикал. Преглеждаха го. Бяха отрупали масата с ампули и инжекции. Бяха му поставили и система... Към 18 часа настоя да говори лично с д-р Кацаров от ВМА. Той го посъветва да извика линейка и да го закарат във ВМА, бил уговорил екип да го види. След минути дойде втората линейка. Той вече лежеше и не можеше да се движи. Искаше да го изправя, но нямаше как. Дойдоха четирима души екип. Изнесох го на рамо, защото нямаше как да го сложим в носилка. В линейката се разкрещя: „Няма да ходя никъде, нещастници, свалете ме от линейката. Вие ще ме убиете, нещо ще ми направите”. Беше ядосан. Незнайно от къде му беше дошла сила. Изправил се и ръкомаха ли, ръкомаха.
Не ми дадоха да се кача в линейката с него. Записаха номера ми за връзка и така... След час ми звънна едно момче. Каза, че професорът си е отишъл. Реанимирали го близо 50 минути.
Помолиха да взема ключовете, вещите и телефоните му. Отидох. Багажът му беше в една найлонова торбичка... Починал точно в 19,30 часа”, споделя Виктор, като се разплаква от мъка за своя приятел, който обичал като роден баща.
Юлиан Вучков от време на време го наричал „синко”, но дума не обелвал да препише апартамента си в центъра на София на Виктор. След смъртта на професора, жилището и банковите му сметки наследил брат му – актьора Михаил Петров, с когото не бяха в добри отношения. Година след смъртта на професора, апартамента бе продаден.
