Ивет Стайкова, обвинена за смъртта на Виолета Донева: Баба ми липсва, не съм я убила!

Живея в непрестанен страх да не се върна в затвора, там насилието е ежедневие

Коя е тя

Ивет Стайкова е на 21 години. На първа инстанция е осъдена на 17 години затвор за убийството на баба си - популярната актриса Виолета Донева. Според обвинението възрастната жена е наръгана с нож цели 55 пъти по цялото тяло. Ивет, която е била наркозависима, отрича деянието. Според нея доказателствата са липсващи или неубедителни. Не е открита кръв под ноктите й. Не е разполагала с ключ от апартамента на баба си. Записите от камерите в района не са в състояние да разпознаят категорично извършителя. На местопрестъплението е открита и чужда ДНК, което не е разследвано. Стайкова настоява пред магистратите, че се нуждае от психиатрично лечение. Внучката на Виолета Донева се съгласи да направи най-личната си изповед до момента единствено за читателите на вестник "България Днес". Ивет проговаря и разкрива душата си по най-съкровените теми.

- Ивет, как премина последното заседание по делото срещу теб преди седмица?

- Бях под голямо напрежение през абсолютно цялото време. В крайна сметка съдът ми позволи да се лекувам.

- В какви отношения беше с баба си Виолета Донева?

- Ако трябва да бъда честна, трудно ми е дори да говоря по тази тема, защото тя е свързана със загубата на любим човек... Баба ми беше един страхотен и лъчезарен човек, винаги е държала на моето образование и е искала да се развивам и да уча. Отношенията ни бяха добри, макар че имахме своите различия. Всеки ден баба ми ми липсва и си мисля за нея.

- Някога искала ли си да станеш актриса като нея?

- Като дете мечтаех да стана актриса. Даже участвах във филма на баща си, но когато пораснах, реших, че искам да помагам на хората и да бъда лекарка.

- Споделяш, че на 19 октомври 2022 г. си се събудила в психиатрията в Пазарджик, цялата в синини, силно упоена и с обвинение в убийство. Помниш ли нещо от това, което се е случило преди това?

- Не.

- Замисляла ли си се кой е евентуалният убиец на баба ти?

- Да.

- Би ли седнала на детектора на лъжата?

- Да.

- Ще напуснеш ли страната, ако докажеш невинността си?

- Не, тук са близките ми.

- Приятелите ти останаха ли до теб след случилото се?

- Някои останаха, други не. Видях кои са истинските ми приятели, а те не са много...

- Искало ли ти се е някога да се събудиш и да можеш да започнеш да живееш напълно нов живот?

- Да, иска ми се всеки ден. Мечтая нищо от това да не се беше случвало. Ужасно болезнен е за мен фактът, че не мога да върна баба си, но се надявам, че накрая справедливост ще има.

- За какво друго мечтаеш?

- Имам мечта да стана лекарка. Понякога ми се струва невъзможна заради ситуацията, в която съм. Но не спирам да се моля един ден да се сбъдне. Искам да мога да помагам на други хора, да давам надежда. Също така се моля за близките си - да са живи и здрави, да бъдат в безопасност и спокойствие. Те са всичко за мен. Приятелят ми също е в молитвите ми.

- На кого се молиш?

- Често се обръщам към Бог. Вярата ми е опора в моменти, когато всичко друго се разпада. Когато съм в безизходица, се моля. Това ми дава надежда, че има някой, който вижда какво носим в себе си и ни води през трудностите. Моля се най-вече за свобода. Моля се справедливостта да възтържествува, защото вярвам, че истината винаги излиза наяве, дори и понякога да отнема време.

- Какво е психическото ти състояние?

- Не бих определила психическото си състояние като най-доброто в момента. Паникатаки получавам през няколко дни, а понякога и по-често, но седмица-две преди делото зачестяват и някои са доста тежки.

- Над 17 хиляди души са подписали петиция за оправдателната ти присъда. Надяваш ли се, че подписката ще ти помогне?

- Напълно вярвам, че ако повече хора се запознаят с доказателствата и експертизите по случая, ще се убедят, че обвиненията срещу мен са неоснователни. Колкото повече хора разберат истината, че не съм убила баба си, толкова повече ще се включат за подкрепа. Това е силен обществен знак, който не може да бъде игнориран. Вярвам, че колкото повече хора се обединят, толкова по-голямо влияние ще има този глас върху тези, които взимат решения.

- От какво се страхуваш?

- Страхувам се да не се върна в затвора. Затворът е опасно и страшно място. Насилието е част от ежедневието там, отношенията между затворниците са изпълнени с манипулации, а чувството за сигурност липсва. Живееш в постоянен страх - че някой ще те нападне, ще те унижи или ще ти открадне нещо. Всеки ден си на ръба, психически и физически. Там няма място за слабост - тя се наказва. Няма спокойствие, няма свобода, няма бъдеще. Най-много ме плаши, че мога да изгубя близките си и възможността да уча и да се развивам.

- Какво сънуваш?

- Сънувам кошмари. За съжаление кошмарите не спират, продължават дори когато съм будна. Живея с непрестанния страх, че мога да се върна в затвора. Събуждам се и заспивам с тази мисъл. Свободата е нещо, което повечето хора не оценяват, докато не го изгубят. Докато я имаш, не я забелязваш, приемаш я за даденост. Когато си сам със себе си между четири стени, тогава разбираш стойността й, тогава разбираш, че единственият ти начин да оцелееш е да се бориш за нея. От даденост се превръща в детска мечта.

- Трудното ти детство, семейните конфликти и бедността ли те тласнаха към наркотиците?

- Да, те бяха една от основните причини да стана наркоман. Семейната среда има изключително голямо влияние. Когато нямаш сигурност вкъщи, започваш да я търсиш навън. Наркотиците ми даваха едно фалшиво усещане за сигурност и безопасност, а реално ме оковаваха в техния плен. Опитвах се да избягам от реалността с тях. Доста хора твърдят, че съм израснала в лукс и родителите ми постоянно са ме глезили, но това не е така. С родителите ми живеехме бедно, беше ни трудно да свързваме двата края. Баща ми беше изключително строг с мен, а с майка ми се караха всеки ден, по цяла вечер. Аз и родителите ми живеехме в двустаен апартамент, като аз, майка ми и баща ми спяхме в една стая. Не съм имала перфектния живот. Наркотиците никога не са били решение, но когато бях дете, не разбирах това.

- Говориш ли за това с млади, които са тръгнали по този лош път?

- Да, в момента създавам фондация, наречена "Метаморфоза", с мисията да помагам на млади хора, които се борят със зависимости и психични трудности. Това е кауза, която идва от сърцето ми, защото аз самата съм минала по този тежък път и знам колко трудно е да излезеш от него.

- Как точно ще помагаш?

- Чрез личния си пример - споделям през какво съм минала, какво съм разбрала за себе си и за живота. Опитвам се да им покажа, че дори и да си паднал много ниско, винаги има път нагоре. Не е лесно, но не е невъзможно. Понякога малко разбиране могат да дадат надежда на някого, който вече е решил, че няма смисъл да се бори. Именно това се опитвам да правя - да им покажа, че не са сами и че има изход.

Приятелят на Ивет е плътно до нея и я подкрепя

- Ти си обвързана. Момчето до теб подкрепя ли те?

- Той и семейството ми за мен в момента са най-голямата опора. Нищо друго в живота ми не ме кара да се чувствам в безопасност. Те ми дават някаква стабилност. Той ме подкрепя изключително много. Приятелят ми е човекът, който ме държи изправена. Той ме обича истински - изслушва ме, разбира ме и не се плаши от болката и страховете ми. До него мога да бъда себе си. Той е до мен не само когато е лесно, но и когато е най-тежко. Благодарна съм, че го имам.

- Готова ли си да бъдеш майка?

- Искам да имам две деца. Вярвам, че след всичко, което съм преживяла, мога да бъда майка, която не просто отглежда, а разбира, обича и слуша.

- Как ще предпазиш децата си от пороците на улицата?

- Ще говоря с тях открито за наркотиците, за опасностите навън и за изборите, които могат да променят един живот. Много родители избягват тези разговори, но това е грешка. Ако не говориш с детето си, улицата ще го направи вместо теб - и тя няма да го пощади. За мен най-важното е да изградя силна и истинска връзка с децата си. Да знаят, че могат да ми се доверят, че могат да ми споделят всичко - без страх, без срам, без осъждане. Защото, когато детето се чувства чуто и обичано, то не търси подкрепа на грешното място. Ще бъда до тях не само като родител, а и като човек, който винаги ще ги разбира и подкрепя.

- Страхуваш ли се, че може да ти се наложи да отглеждат детето ти, докато си в затвора?

- Не планирам да създавам семейство, докато не свърши делото.