Бившата телевизионна водеща Нана Гладуиш разказа откровено за битката с рака, която води от 14 години, пред Мон Дьо по NOVA. Нана разкрива, че нейният баща и нейната баба са починали от болестта. „Баба ми си отиде от рак на яйчниците, баща ми от рак на белия дроб, а моят рак не случи на човек“, казва Нана, която продължава борбата.
Първата й диагноза рак на гърдата е поставена през 2012 г. Тогава тя е на 38 години, а синът й е само на 2 години и 7 месеца. „Аз бях готова на всичко. Аз исках да живея. И днес искам да живея“, казва Нана.
Пет години по-късно тя отново чува същата диагноза. Тогава става ясно, че и сестра й е болна от същото. „Аз се хвърлих да спасявам нея и забравих за себе си. Чувствах се като човек, на когото някой му е опрял „Калашников“, разказва Нана.
В началото на тази година тя беше диагностицирана с рак на кожата. Образуванието е открито в горната част на главата й. Въпреки диагнозата водещата запазва оптимизъм, защото според лекарите болестта е под контрол, тъй като е хваната навреме, пише "Супер магазин".
„Най-голямото чудо е, че още съм жива. На мен ракът ми е носил дрехите, седял ми е на масата, спал ми е в леглото. Аз 14 години всяка вечер си пия хапчето. Преживяла съм биопсии, операции, 2 химиотерапии, 2 таргетни терапии, 2 лъчетерапии, хормонални терапии и още, и още“, споделя Нана Гладуиш.
За болестта на баща й семейството разбира в последния момент. „Беше, когато разбрахме, че не му остава и месец. Той не пророни нито дума. Той прочете диагнозата си. Разбираше всичко. Отказа да говори на тази тема. Аз трябваше да си тръгна от Варна за София. С мъжа ми бяхме. И когато отдолу, от улицата, си вдигнах главата, за да го видя, защото той ме изпращаше, аз видях този „морски вълк“ и в очите му имаше всичко – страха, че няма да ни съпътства в по-дълъг период от време, сломеността от тежката диагноза и всичко останало“, споделя през сълзи бившата тв водеща Нана.
Майка й пък си отива от Алцхаймер.
„Тази агония беше много тежка. До последно аз много обичах да сядам до нея на леглото и просто да се прегръщаме. И в това мълчание, в тази тишина и невъзможност да си кажем нищо аз разбирах, че тя е още там. Аз я усещах. И тя ме усещаше“, казва Нана.
