Латинка Петрова: Пепа НИКОГА не прости на Йосиф Сърчаджиев! А имаха голяма любов

На 22 септември се навършиха 20 години от кончината на голямата актриса и любимка на публиката Пепа Николова, а на 23 декември тя щеше да стане на 80. По този повод потърсихме нейната колежка и приятелка Латинка Петрова. Двете са били рамо до рамо в Сатиричния театър, споделяли са разочарованията, професионалните си битки, водили са дълги разговори за ролите, които така и не са получили. Ето какво сподели Латинка пред „Ретро“.

– Г-жо Петрова, какви са спомените ви с Пепа Николова от времето, когато бяхте заедно в Сатиричния театър?

– Ние бяхме група актьори, които се надявахме, че ще започнем да играем активно в Сатирата, но това не се случи и това беше голямата болка на нашето поколение и на Пепа, разбира се. Така че тя беше принудена да се изявява на други места. С голямо огорчение беше тя от Сатирата, дори казваше на директора: „Ако излезем на улицата, кого ще познаят – теб или мен?“. А той се смееше и това буквално беше обида за Пепа, която се надяваше, че всеки момент ще дойде шансът й, но така и не дойде. Отиде си огорчена от Сатирата, независимо че направи толкова филми. Тя беше много директен човек и много готина като настроение, като приятел. Минаваха генерали разни от МВР-то, което е зад Сатиричния театър. Тя се спираше, козируваше им, говореше си с всички. Въобще беше много обичана.

Но в Сатирата беше табу за младите да играят. Изявата ни беше навън, където можем, но в Сатирата не, защото тогава комунистическата върхушка си разпределяше ролите и нас ни оставяха на изчакване и не можехме да се докажем. Ролите бяха за народни и заслужили артисти. За театъра тя наистина страдаше много.

За съжаление, времето беше такова и ние, цяло поколение, бяхме оставени на трупчета. Може би 15 човека бяхме така низвергнати. Казваха: „Ще си чакате времето“. Ние чакахме и не дочакахме, наистина. Добре че навън ни търсеха, та имахме възможност да поддържаме професията си. Аз също съм потърпевша, 29 години бях в Сатирата, сърбах си попарата, много пъти съм говорила за това. Пепа негодуваше, тя беше бунтарка по природа, но нямаше на кого да се оплакваш.

А Пепа беше точно за Сатирата, защото имаше невероятно чувство за хумор и беше много забавна, „душа на компанията“. Но не се даваше шанс и тя не можа да докаже своя талант на сцената на Сатиричния театър. Хората я помнят от филмите и слава Богу, че има такова наследство, за да се помни името й.

И ние се спасявахме навън – концерти, филми и пр. После 55-годишна се пенсионирах. Пепа също, и така. Жалко за пропуснатите години на младостта ни, на енергията, на чувството, че си там не случайно, че трябва да докажеш себе си, че имаш послание към публиката. Никой не се интересуваше от това. Просто те вземаха пиесите, разпределяха се и ако някой много добричък, с наведена главичка, така ги помоли нещо да премине през сцената, пускат го, иначе беше невъзможно. Това е трагедията на много колеги, много от тях починаха.

– Пепа Николова отглеждаше сама дъщеря си Александра в онези години, как се справяше като самотна майка?

– Тя беше мъжко момиче, тя устояваше на всичко. Пепа беше много строга към Александра. И в същото време не й се бъркаше в посоката, в пътя й и в изкуството. Казваше й: „Както решиш, но знай, че е трудно, знаеш колко е мъка“. Слава Богу, Александра си намери мястото. Тя е деликатно, добро момиче, добър човек и хубавица. Така че Пепа се справи блестящо като самотна майка, всичко беше под контрола й. Никога не я глезеше, говореше й истината такава, каквато е, не пропускаше случай да я смъмри, да я поласкае, да й даде шанс, трепереше над нея. Това беше всъщност животът на Пепа.

– Бяхте ли свидетел на любовта й с Йосиф Сърчаджиев – бащата на Александра?

– Не съм им се бъркала в отношенията. Те наистина много се обичаха, аз знам. Пепа пътуваше, където той снима, и обратно – той пътуваше, където тя снима. Това е една романтична история. И после Пепа заключи устата си за Йосо, когато стана въпрос за доказване на бащинство. Тя поиска само той да си даде името на Александра, слава Богу, той си даде името и така стана. И това тя изживя много мъжки.

Освен това Пепа гледа баща си до самата му смърт, къпеше го, обличаше го, тоалета му правеше, всичко тя. Как намираше сили да бъде и майка, и дъщеря... Просто й се възхищавах на това.

В същото време беше една готина хулиганка, защото пред нищо не се спираше. Чешит беше и това й беше визитката. И досега паля свещички и я споменавам в молитвите си. Паля свещи вече за голям набор от колеги, които си отидоха. Ако наистина има нещо след смъртта, дано да почиват в мир.

– Прости ли тя на Йосиф Сърчаджиев за това, че не беше част от живота на дъщеря им?

– Не, не, не. Не прости. И Александра разбра от медиите за смъртта му. Така че не е била и на погребението му. И да не говорим за наследство, абсурд. Но Александра има една гордост, има едно достолепие и всъщност е с едно мъжко поведение, което го е наследила от майка си, която беше много мъжко момиче.

Едно интервю на в. Ретро