И мръсна, и страшна…
Уви, така изглежда София днес – нашарена като евтин каталог, дори по време на европредседателството
София, моя любов, моя тревога. Тревогата обаче преобладава, защото любовта все пак изисква някакви грижи, включително и към външния вид. Колкото и да се стараят старите и новите софиянци, а дори и гостите от чужбина, да откриват красотата на столицата в сгради и църкви, всеки търсач на хубавото трябва да си затвори очите и слепешком да стигне до забележителностите. Ако не го направи, дори стойностната аристократична архитектура няма да му оправи вкуса от гледката в самия център на града, който все повече създава усещането, че си сред сергии и разлистваш евтин каталог.
Много гордо софиянците (особено тези, които натъртват, че са такива от поколения) изтъкват качествата на София и твърдо заявяват, че на село няма да живеят. Само дето столицата и най-вече самият й център могат спокойно да се съревновават с всеки селски панаир и пазар, като последните е доста вероятно да спечелят в графата естетика. Няма нито един друг европейски град, в който кичът да е такъв цар, а шаренията – господар. Външният вид на София става все по-покъртителен, дори плахите грижи около домакинстването на европредседателството не дадоха никакъв резултат.
Дюнери, шпеков салам, гащи, помади, намаления, кредити, печалби, бири и газирано – това е презентацията, обликът, визитната картичка на центъра на София. Регламентът на позволеното е слаб, а нерегламентираната и безконтролна дейност царят навсякъде. Витрините и фасадите на сградите се шарят от търговци спрямо интерса на дейността им, чадърите са се свързали помежду си като в палатков лагер, а хладилници и фризери дебнат отвсякъде по тротоарите. Тази вахканалия обаче напълно устройва и рекламодатели, и търговци, които веднага се вдигат на бунт, ако се направи и бегъл опит да се въведат някакви правила. Изгодата им от кича е равна на няколко фризера, чадъри и маса, шарени като великденски яйца, които търговецът получава безплатно от компаниите, ситуира ги на тротоара срещу минимална такса и след това оклепва и витрината на търговския си обект, често като бонус, за да изтипоса още малко от продуктите, които предлага. Същото се случва и по фасадите на сградите, покривите им, спирките, улиците и колоните. Толкова е много тази шарения и е така навсякъде, че накрая дори спира да прави впечатление, освен ако не пътуваш. Когато пътуваш в Европа, още около летището, много преди да стигнеш центъра на града дори, изведнъж зрението се изяснява, спира да те боли глава, озърташ се да откриеш поне един кренвирш, който да ти боде очите, за да те примами да го погълнеш, чудиш се какво не е наред. Всъщност, наред е.
Както винаги, когато има някакъв шанс картинката да се разхубави и поне някои щети да бъдат поправени, за него или не се знае, или има отпор. В случая – от известно време в Столичната община се подготвя наредба, която да въведе някакъв ред в еклектиката на града, да подреди малко битака и да заложи естетични стандарти. Например, да определи стандарт за витрините и фасадите, който да се спазва, да почисти малко т.нар визуален шум, да накара търговците да подредят витрините си. Разбира се, група граждани без ясна самоличност веднага разпратиха по медиите бързо скалъпеното си становище, че са против, защото от промените щели да се накърнят интересите на търговците. Какъв кошмар! Колко ли ще страда накърненият търговски интерес, нека направим всичко възможно за неговото добруване, защото ако той страда, това е много по-страшно от загрозения град, съсипаната архитектура на стара София, препятствията по тротоарите. Ако си представим обаче, че неволята на търговския интерес го принуди да мине към по-интелигентна, естетична и адекватна форма на рекламната си дейност (да не се размечтаваме, но току виж, вместо бебе да ръфа пастърма на цяла една витрина, търговският интерес би могъл да предложи продукта си по по-приемлив за крайния потребител начин), промените в крайна сметка биха били полезни и за самите търговци. Да не говорим за целия облик на столицата. Тогава и самите й обитатели, не всички, но някаква част, няма да се оправдават с грозотата й, за да я замърсяват още повече. Дано, както пее Богдана Карадочева, но в друга песен. Тази й за София е по-актуална – и често е мръсна, и често е страшна. За жалост е и грозна. Ама много!
