Живата легенда на „Щурците” Валди Тотев: Кирил Маричков умря на сцената заради инсулт или инфаркт

Кирил Маричков е роден на 30 октомври 1944 г. в центъра на София и ако не беше неотдавнашното му падане от сцената преди участие в Селановци, сега щеше да е юбиляр. Щурец №1 не доживя да навърши 80 години, но благодарение на негови колеги планираният за рождения му ден мегаспектакъл все пак се състоя в НДК – уви, не в чест на легендарния музикант, а в негова памет.

Валди Тотев също пя и свири в зала 1 тази сряда на концерта за Маричков. 73-годишният певец и клавирист на „Щурците” е и пряк свидетел на трагедията от 11 октомври, когато България загуби най-емблематичния си рокаджия. В ексклузивно интервю, което даде за "Уикенд" през седмицата, той споделя спомени за своя покоен приятел и съмишленик, но разказва и за собствения си живот.

 

- Валди, съболезнования за вашия приятел и колега Кирил Маричков, който почина трагично 20 дни, преди да навърши 80 години. На 30 октомври се състоя концерт в зала 1 на НДК по повод юбилея му. Имаше ли вариант спектакълът, в който и вие участвахте, да бъде отменен?

- Една позната сподели, че Кирчо й бил казал: „На 30 октомври мен може да ме няма, но концерт ще има”. След като се случи нещастието, решихме близките му да имат последната дума за спектакъла. Роднините му решиха да не се отменя и ни благословиха да го направим, дори настояха. Концертът беше в негова памет.

- Говори се, че средствата от концерта ще бъдат дарени на близките му...

- Никой от колегите ми не ми е казал такова нещо. Организацията на концерта за Кирил Маричков беше в ръцете на Дони и Славчо Николов. Ако е решено да бъдат дарени средствата, лично аз нямам нищо против. Със сигурност ще има много инициативи, посветени на Кирчо занапред.

- Бил сте на сцената в с. Селановци, от която падна Маричков, пряк свидетел сте на трагедията. Разкажете какво стана.

- Бях с гръб към Кирчо на сцената. Чух изтрополяване зад мен, обърнах глава и видях последните му две-три ускорени крачки, преди да падне. Той буквално прелетя над 4-те стъпала, по които се бяхме качили. От височината, от която падна, и със засилката, с която го направи, предположих, че може да е умрял на място. Оказа се, че е още жив. Дойде линейка, в която Кирчо е починал на път за болницата. След като с колегите обсъдихме кой от нас какво е видял, решихме, че е получил инсулт или инфаркт, за да падне така необяснимо от сцената.

- Оплаквал ли се е Маричков от здравословни проблеми преди инцидента?

- През април „Фондацията” имаше турне в Щатите. Кирчо е паднал лошо в центъра на София и се наложи да му оперират гръбначния стълб. Другите членове на групата направиха останалите концерти без него. Имаше вариант аз да го заместя, но накрая се реши да не пътувам до САЩ, защото оставаха малко участия.

- Явно след операцията на гръбначния стълб се е възстановил. Едва ли би се качил отново на сцената, ако е имал болежки...

- За Кирчо ли ми говорите? Та той си беше страшен инат (смее се). Ако Пол Маккартни и Кийт Ричардс, които са по-големи от нас, тръгнат на световно турне, няма да се откажат заради болежка, операция и т.н. Или умираш, или продължаваш да свириш. Кирчо беше почти на 80 години, а разместването на няколко прешлена и операцията на гръбнака са сериозни неща. Ако е имало някакъв проблем за него, то лекарите и близките му са запознати най-добре. Пред нас никога не се е оплаквал.

- След падането му от сцената отменихте ли концерта в Селановци?

- Не. Първоначално решихме, че тези около 2000 души на площада заслужават да се състои концертът. Правили сме това много пъти. Често съм замествал всички от „Фондацията”, с изключение на Венко Поромански. Единственият ни проблем беше, че Дони, който е басист и левичар, трябваше да свири с китарата на Кирчо, който е десняк. Правил го е, справял се е. Решихме концертът в Селановци да не се отменя, но ни звъннаха, че Кирчо е починал в линейката на път към болницата. След тази черна вест всички посърнахме, бяхме в шок, а участието, разбира се, отпадна.

- За какво си говорихте с Маричков преди трагедията?

- В кметството на с. Селановци обсъждахме концерта на 30 октомври в зала 1 на НДК. Той щеше да бъде със симфоничен оркестър от Пловдивската опера. Аз не бях участвал в оркестрирането на песните. Затова по време на репетицията трябваше да се види дали нещо не се бие с оркестрацията.

- Почти половин век - 48 години, сте били близки с Маричков. Помните ли първата ви среща?

- Пеци Гюзелев ме покани в „Щурците”. Уволних се от казармата на 13 октомври и вечерта празнувах в апартамента на родителите ми рождения ден на брат ми. Разбрах, че Кирил е оставил нотите за песните на „Щурците”, които трябваше да пея. Песни, които преди Ботьо Панов е изпълнявал. На 14 октомври се навършиха 48 години от първата ми репетиция с „Щурците” и срещата ни с Кирчо. Приятелството ни стана постепенно. В началото имахме просто служебни отношения. Трудно ми е да преценя в кой точно момент се случи. Кирчо беше много ерудирана личност, направо енциклопедична, и разговорите с него бяха безкрайно интересни. Можеше да се говори часове наред с него на най-различни теми. 

- Имал ли сте творчески спорове или други разногласия с него?

- Кирчо беше безспорен авторитет в групата и движеше 90 процента от нещата в „Щурците”. В един момент той се усети, че многобройните задължения започват да му тежат. Разпределихме задачите помежду си. Аз се занимавах с рекламата, фотографиите и отпечатването. Седял съм до последно в печатницата, за да не стане грешка, заради каквато преди време „заминаха” 3000 плаката с много хубави снимки. Кирчо обаче си беше такъв, че продължи да се товари. Искаше да проверява проверката (смее се). Имаше дори момент, в който сънувах, че двамата с него се бием с юмруци. Събудих се и стана ясно кой е победил.

- По времето на соца имаше ли спирани песни на „Щурците”?

- В един момент „Щурците” стигнахме дотам, че не можеха да ни кажат, че не можем да пише песни. Започнаха да ни прецакват, като ни спираха парчета или пък искаха да променяме текстове, което беше безумие и с което не искахме да се подчиняваме. През 1987 г. трябваше да запишем песента, която направих по стихотворението „Тайна връзка” на Таньо Клисуров, но не стана. Главният цензор Петър Караангов беше задраскал с две черти думата „любят” и отгоре върху нея написал „те бързат”. Значи в България хората не се любят, те бързат. 

- Какъв лидер беше Кирил Маричков?

- Безкомпромисен и всеотдаен. Той притежаваше огромна работоспособност, инат и воля нещата да стават както трябва, винаги да даваме най-доброто, на което сме способни. Тези му качества помогнаха на „Щурците”, както и на групите след нас. Кирчо обявяваше, че ще отмени концерт или ще го започнем по-късно, ако случайно е закъснял електротехникът. Ако пък не са почистени гримьорните и тоалетните и не е топло и достатъчно осветено, също не отстъпваше. Организаторите разбраха, че с него и „Щурците” шега не бива. Другото, което успя да промени, е това да започне да ни се плаща съобразно приходите от участия. По онова време правехме по 60 концерта за месечна заплата, която беше между 165 и 195 лева. Ръководителят на групата Кирчо получаваше бруто хонорар 45 лева, останалите - по 35. От тези пари се отчисляваха 2% творчески фонд за Съюза на композиторите, проценти за ергенски данък и данък общ доход.

- Каква е причината Маричков да обяви краят на „Щурците” през 1987-а?

- Беше голяма изненада за всички ни, когато на студентски празник в София през 1987 г. Кирчо каза ядосано: „Вие, като не знаете как по друг начин да изкарвате парите си, аз знам! Край!”. Взе си китарата и си тръгна. Останалите седяхме, мълчахме и мигахме. Бяхме като ударени по главата с мокър парцал. Добре че не поискаха неустойка от „Щурците” за оставащите балове, за които вече бяхме поели ангажимент. Никога след това не сме говорили с Кирчо за решението му.

- След като „Щурците” се разпаднаха, къде продължихте да работите?

- Жена ми остана без работа. Съкратиха я от предприятието „Търговия на едро” - то затвори. Двете ни деца учеха, а аз и съпругата ми бяхме безработни. С трима мои колеги направихме група и отидохме да си изкарваме хляба в Норвегия. От 1 юли 1988 г. до 1 януари 1989 г. бяхме там. Там беше най-голямото пестене през живота ми. Позволих си да си купя една бира в края на втория месец от пребиваването ми в чужбина и я пих два дни. Взех и половин килограм от най-евтините фъстъци. Заплащането беше много мизерно – като за група без каквато и да било история, все едно е създадена вчера от банда ентусиасти. Работих и по корабите, където плащаха малко по-добре. Успях да си спестя 12 000 марки, с които си купих музикално оборудване и разни други неща, за да мога да работя сам. След това съм работил много и по пиано барове. Имаше няколко трудни години, но лека-полека нещата потръгнаха. 

- Кога започнахте да работите отново с Кирил Маричков?

- Не сме били скарани никога, виждахме се по различни поводи. Били сме и на митингите на СДС из страната - Кирчо с неговите песни, аз с моите. През 1997-а за 30-годишнината на „Щурците” направихме 8 концерта. Следващата година имахме турне из България с 20 концерта. Често съм бил гост и на „Фондацията”.

- Каква е съдбата на пианото ви реликва от 1908 г.?

- Реликвата е при сина ми в апартамента ни в София, който му прехвърлихме с бившата ми съпруга. Беше голям зор, докато качим пианото на 8-ия етаж. Все се надявам, че някое внуче ще прояви мерак да свири на него. Изключително красиво е. Навремето Емил Димитров много настояваше да го купи от мен, но не ми се даваше, въпреки че тогава вече свирех на електрически пиана. Един синтезатор съм дал на внучката ми. Имам един и в село Писанец, където живея.

- В какви отношения сте с бившата ви половинка? Как са синът, дъщерята и внуците?

- С първата ми съпруга бяхме заедно 34-35 г. Последната ни среща беше на развода ни, който се случи доста по-късно от фактическата ни раздяла. Дъщеря ми е първородното ни дете. Работи в рекламна агенция. Внучката от нея наскоро навърши 24 г. и има бакалавърска степен от икономическия институт. Синът ми завърши реклама в Нов български университет, а с това се и занимава. От 14 години работи и като капитан на яхта в Гърция. Първо наемаше яхтите, а преди известно време с негови колеги си купиха катамаран и две яхти с европейски пари. Често обикаля с кемпер по света с жена си и двете деца. Свободни хора...

- Очертава ли се скоро да станете прадядо?

- В очакване сме. Скоро може да стана прадядо от внучката Мария, дете на дъщеря ми. Тя е на 24 години и няма да е изненада, ако направи „беля” (смее се). 

- Кога и как пламна любовта ви с Димитрина Димитрова? Заради нея ли се преместихте да живеете в русенското село Писанец?

- Познавам Димитрина още от 1983 г. Тя тогава беше с гаджето си на морето. Познавах и бъдещия й съпруг още преди тя да се запознае с него. Разбира се, че заради нея се преместих да живея в село Писанец. В прекрасни отношения съм със сина й, снаха й и внучето й. С дъщеря й - също.

- Мислил ли сте да сключите брак с Димитрина?

- Не, няма да се женя повече. И тя не е настоявала за брак. Не ми се иска да стане като вица: „За втори път ли искате? Какво не разбрахте от първия?” (смее се).

- Как сте със здравето?

- Държа се. Имам четири операции. През 1979 г. получих кръвоизлив от язва. Лежах 15 дни в „Пирогов”. След това дълго време бях на диета и пиех билки по рецепти на народния лечител Петър Димков, който живееше близо до нас в столичния кв. „Лозенец”. По-късно ми направиха и една операция от херния и друга от апандисит. Веднъж са ми оперирали и гърлото. След дълга ангина получих кръвоизлив, та се наложи и тогава да ме позакърпят.

- Какви са най-актуалните ви професионални ангажименти, като изключим мегаконцерта в памет на Кирил Маричков?

- Направихме артистичен дует „ВалДи” с Димитрина Димитрова, цигуларка в Русенската опера. На 23 октомври имахме участие в Смолян. Преди пандемията от Ковид-19 пак свирихме там. От 21 октомври започват тържествата за освобождението на Родопите от османско владичество по време на Балканската война, за което основна роля е изиграл моят дядо полк. Владимир Серафимов, на когото съм кръстен. Майка ми е най-малката му дъщеря. Село Полковник Серафимово е кръстено на дядо ми като герой от Балканската война.

- Доволен ли сте от размера на пенсията си?

- Не знам как ми сметнаха годините, в които съм плащал осигуровки. По мои сметки са 41, но в НОИ излиза, че са 38 и няколко месеца. Пенсията ми няма и 500 лева. Благодарение на това, че се взе решение, получавам пожизнена награда от 500 лева всеки месец. Има хора, които казват, че с 1000 лева в София не могат да се оправят, но на село е далеч по-лесно. Имаме градина и жена ми вади прекрасни зеленчуци. Преди седмица обра последните 80-100 кг - преди да паднат градусите. На 1 февруари 2023-та имахме узрели домати, отгледани в щайги. Справяме се.

- Помагате ли и вие на Димитрина в градината и домакинството?

- Да. Дворът е близо 2 декара. Кося - имам три вида косачки. Ремонтирам и боядисвам в къщата, когато се наложи. В готвенето не съм добър - първата ми жена ме взе буквално от ръцете на майка ми (смее се). Преди години пробвахме да се отопляваме на дърва, но е мръсна работа, а и вече не съм за цепене - след петия ден не можех да си движа ръцете. Стигнах до извода, че правенето на цепеници не е работа за пианист (смее се). Греем се с екобрикети.