Hа 28 януари Митко Щерев навърши достолепните 77 години. И макар да изглеж-да все още по тийнейджърски небрежно с неизменното си плетено шапо, композиторът на столетието е сериозно загрижен за съдбата и здравето си в бъдеще. Наскоро музикантът бе забелязан в лечебно заведение и стана ясно, че го е застигнала лоша болест. Маестрото е преминал през всички предписани му процедури по химио- и лъчетерапия и страшното е вече зад гърба му. Но от целия този преживян ад сякаш излиза пречистен и смирен.
„Няма да скрия, че в началото на музикалната си кариера бях много нетърпелив и напорист. Исках да бъда известен и мечтаех да композирам музика, която хората около мен да харесват. Мисля, че този период продължи около 7 години и приключи през около 1977 г. Тогава разбрах, че славата обслужва егото на човека. И осъзнах, че най-тежка е борбата, която трябва да водя със самия себе си. Да променя това, което искам, и донякъде го постигнах. От няколко години често забравям, че доста хора ме познават по лице и когато понякога ме спират, питат ме за някой концерт или песен, в първия момент се стряскам. Дори често си задавам въпроса кой съм всъщност и откъде идвам\", призна Щерев в свое интервю.
Според него върховият момент на тонуса при човека е 39 години, защото талантът също има лимит и нужда от енергия. Нормално е един творец да създаде най-добрите си произведения като млад. Дойде ли старостта, в най-добрия случай нещата стигат до една досадна рутина и разказване на една и съща история в различни варианти...
Бъдещият маестро е роден през 1946-а в Ямбол. След един драматичен следобед, в който пияният му баща се черпи с любовницата си и прогонва майката, заедно с трите деца, най-малкият, четвъртокласникът Митко, попада в сиропиталище, тъй като със заплата на чистачка във вечерната гимназия майката не може да насмогне да храни и облича децата си. След това не проговаря на баща си цял живот. Това не е филм в стил италиански неореализъм, а начало на биографията на един от най-големите български композитори. Но възпитаникът на ямболския дом за сираци, „Минко Минков“ е щастлив, когато в една от стаите вижда акордеон. Малкият се учи сам и три години по-късно е най-добрият в Ямбол.
Една от възпитателките го води на изпит за Музикалното училище под тепетата. Момчето иска да стане тромпетист, но комисията решава, че е много слаб физически. Приемат го фагот. Това се случва през лятото на 1960 г. Пак живее в пансион, този път в пловдивския „Рада Киркович\". Съученичка кани класа си на гости. В луксозния апартамент Митко за пръв път вижда килим. След години, посветен на него виц ще звучи така: „Висок 150 см, но като се качи на портфейла си, става два метра“.
През третата година на обучението си младежът се разболява от костна болест, постъпва в болница и не му позволяват да продължи с фагота. Прехвърля се в специалност „Пиано\".
В началото на септември през 1967 г. Митко свири в най-модерното заведение на Пловдив, бирхале „Камениц а“. Една вечер там се отбива бас китаристът на Емил Димитров. Харесва Митко и още същата вечер го кани за пианист в състава на „Синьо-белите“. По това време Емил Димитров е безспорно най-голямата поп звезда в България. Певецът оценява големия талант на музиканта и му възлага аранжиментите за първата си дългосвиреща плоча. В нея Митко дебютира и като композитор с песните „Нора” и „Хей, Мадлен”. С втората се качва на първо място в най-престижните класации на Радио „София“. Митко Щерев обаче трябва да отбие военната си служба и така две години ръководи естрадния състав на ДНА - Сливен.
През 1970 г. той отново работи с Емил Димитров. По това време записват албума „Танцувайте с Емил“. В този проект Щерев прави съвременни версии на народните песни „Дилмано, Дилберо” и „Грозде не набрах\", които се посрещат с голям ентусиазъм от публиката. В началото на 1971 г. посещават Париж, където двамата са представени от издателска къща „Хексагон\".
Митко Щерев има над 15 написани за Емил песни. Изнесъл е с него стотици концерти в България, Русия и Чехия и е бил аранжор и музикален продуцент на три негови албума, пише „Галерия”.
