Откъс от биографичната книга „Ти ме повика, живот”, написана от Михаил Белчев и журналистката Албена Атанасова през 2025 г.
Мишо много обичаше да ми разказва живота си. Ако трябва да определя що е детство, то ще е като неговото – с дъх на теменужки. Татко му почти всеки ден се е прибирал с теменужки за майка му. Много любов е имало в това семейство. А момченцето Мишо е било нежно, чувствително, добричко и много умно. След драматичната му среща с нагъл и самонадеян петел започва да заеква. И за него, още повече за родителите му, настъпват нелеки години. За щастие, майка му успява да му внуши, че заекването не е проблем – има хора, които говорят гладко, но няма какво да кажат. Мишо е преминал през тежки дни, но пък може би точно те са събудили у него онова светоусещане, което вдъхновява стиховете му.
После момичетата. Винаги много са го харесвали. На старите овехтели снимки той все е сред девойки. Жените обожават романтиците – толкова се дефицитни. Представям си как по онова време хубавото слабичко момче с китара и поетична душа е запленявало душите.
Мишо е признавал, че е направил доста грешки, преди да се срещнем. Но аз си мисля, че грешки няма – всичко е било част от пътя му. С разкъсващи душата емоции, сложни връзки, предателства – и все пак любов. А любовта никога не е грешка. Тя е онази енергия, която те тласка напред, давайки ти още повече заряд и мъдрост.
Мишо – още от първи клас, като си хареса някое момиче, го води вкъщи. И по-късно пак така. Отговорен кавалер, джентълмен и рицар, както някои го наричат – по-точно Вера Ганчева (сестрата на Васа), всепризната интелектуалка от висша проба.
С лекарка за кратко. После с Васа – драматично. Със стюардеса за потушаване на огъня. И ето ме мен. Можеше и по-рано да се срещнем, все пак ни делят четиринайсет години. Но Господ си знае работата и трябва да сме благодарни, че се открихме и събрахме.
Много ми се иска да говоря за тези, които веднага ме приеха като жената до Мишо – за разлика от много други, които грешно решиха, че съм поредната. Просто не ме познаваха или се съмняваха в него. Не знам. Чувах коментари, но не обръщах внимание. Бяха ревниви към неговите приятелки, какво ли са си мислили... Тази артистка откъде се взе, кой вятър я довя! Е, да де, ама тази артистка искаше повече от всичко Мишо да бъде щастлив.
Генчо Гайтанджиев и Клер Леви (известни музиколози в областта на забавната музика – б. р. Уикенд) ни бяха най-близки и неслучайно ни станаха кумове. Виждахме се почти всяка вечер. Генчо беше вселена, толкова ми липсва! Клер и до днес е до нас и ние до нея. Безценно приятелство.
През годините няколко пъти се случи да летя в пилотска кабина в устрема си към Мишо. Докато вървеше едно от изданията на „Златният Орфей”, имах представления в Младежкия театър. Качвах се на обедния полет от Бургас за София, играех на сцената и веднага след аплаузите сядах в таксито към аерогарата, за да хвана последния самолет към морето. Беше вълнуващо и забавно – хората в самолета ме гледаха малко като „полезно изкопаемо”, защото бях официално облечена, готова направо за партито след концертите. Нали трябваше да съм хубава, трябваше да светя за Мишо.
Обичахме да оставаме в Слънчев бряг след края на фестивала – беше много различно, макар и доста тъжно. Изведнъж глъчката секваше, Летният театър потъваше в самота и тишина, а ние с Мишо се качвахме на пъстра каручка или на пременен файтон за разходка по крайбрежната ивица. Редовно пеех с пълно гърло „Моя любов”, а ехото предвещаваше вълнуващите години. Спомени, спомени...
