Анелия отсече: Вдигам втора сватба! Искам да се повеселим (Цялата изповед ТУК)

Фолкпевицата Анелия е сред най-успешните и обичани изпълнителки на българската попфолк сцена. Родена е на 1 юли 1982 г. в Стара Загора. Започва музикалната си кариера в началото на 2000-те години и бързо се налага със своя разпознаваем стил, емоционално присъствие и поредица от хитове. През годините издава успешни албуми, работи с едни от най-добрите композитори и продуценти у нас и печели множество музикални отличия. Харизматичното ѝ сценично присъствие и модерното звучене я превръщат в една от най-разпознаваемите звезди в жанра както в България, така и сред българските общности зад граница. В края на тази година Анелия ще изнесе най-мащабния концерт в кариерата си – „Първите 25 години“, който ще се състои на 28 ноември в зала „Арена 8888 София“.

Интервю на Алтънай ФИКРИЕВ – НАЙЧИ

в. "Галерия"

– На 28 ноември ви предстои голям концерт – „Първите 25 години“ в „Арена 8888 София“. Вече избрахте ли с кого ще си партнирате в дуетите на сцената?

– Да, вече имам ясна концепция, тъй като концертът наближава. Хем има време, хем виждам, че няма, а знаете, че успехът е 90% добра подготовка. За мен е по-важно целият този процес да ми носи удоволствие, да няма излишно напрежение или вманиачаване. Предпочитам това, което правя, да ми е удоволствие, за да се изпълни с хубава и спокойна енергия. Искам нещата да се случват в хармония и любов, колкото и романтично да звучи. Целият път, който извървявам до деня на концерта, е много ценен и важен за мен. Защото този процес е едно прекрасно изживяване и като цяло не искам, отказвам да има какъвто и да е стрес. Искам всичко да бъде удоволствие.

– Феновете ви отдавна мечтаят да ви чуят да изпълнявате фолклорни песни и да свирите на гъдулка. Има ли шанс това да се случи?

– Предпочитам това, което ще се случи на 28 ноември, да стане ясно в самата вечер на концерта, за да бъде изненада за почитателите ми.

– Имало ли е момент на сцената, който никога няма да забравите?

– Имало е много такива интересни моменти през годините. Това, което правя, моята работа, е моят начин на живот. Целият ми живот, още от ранна възраст, е свързан с музиката. От дете бях с гъдулката, после започнах уроци по пеене, учих в музикалното училище, след това завърших, пътувах, заминах за Швейцария, после подписах договор... При мен сцената е начин на живот и, както в живота, интересни случки има всеки ден.

– Кое е най-голямото изкушение, което славата носи със себе си?

– Това е много хубав въпрос. Най-голямото изкушение за мен е толкова много да нахраниш егото си, че да развиеш мания за величие. Винаги съм се опитвала да съхраня човещината в себе си. Но с годините осъзнах, че човек, ако е добър, приема нещата, които са му дадени, с благодарност и не си придава важност. Аз мисля така – Господ ми е дал глас, а на друг – различен талант като сила, и го приемам за нещо нормално. Знам какъв е моят талант и какво мога да дам на хората. Един е добър математик, друг е добър учител, трети – строител и т.н. В развитието на талантите си трябва да запазим човещината, но това вече зависи от семейния ни модел, какво възпитание имаме и какви ценности носим. Защото славата, ако човек залитне, може да го подведе, ако не е здраво стъпил на земята. Според мен понякога хората залитат към високомерие, защото най-вероятно имат някакъв вътрешен комплекс, не знам. Защото човек, който е щастлив със себе си и знае, че Господ му е дал талант, който да подари на хората, защото в това е силен, приема това като нещо нормално и живее осъзнато и с благодарност. Но ако вътрешно не е щастлив, тогава хората се променят и се държат високомерно.

– Кога човек е истински богат? Какво никога не може да се купи с пари?

– По принцип успехът и богатството за всеки са различни. За мен богатият и успешен човек е здравият и щастливият човек. Това е, което не можеш да си купиш. Може да си най-богатият човек и пак да си нещастен, да ти липсва нещо. А може да си най-богатият човек, но ако успяваш по лош начин и с цената да смачкаш всички около себе си, това за мен не е успешен човек. Успехът е да си здрав и щастлив човек. Това е нещото, което според мен не може да се купи.

– Защо според вас хората се страхуват да покажат истинското си лице? Какво е егото за вас – двигател или пречка?

– Аз не мога да говоря как е при другите хора. Мога да говоря за себе си – не се страхувам да се покажа такава, каквато съм. Честно си казвам всичко. Още от самото начало започнах като момичето с дънките и босите крачета. Така тръгнах и това е голямото ми щастие, защото всичко беше семпло и естествено. Аз си бях себе си и благодаря на Бог, че така се случи всичко от самото начало, без да се окажа в някакъв образ, различен от мен самата. Говоря за първата ми песен – „Погледни ме в очите“. В клипа съм на бял фон, с едно микрофонче, по дънки и, ако ви е направило впечатление, боса. Дори ме гримираха хора от екипа, нямах някакви специални гримьори.

Бях си едно девойче от Стара Загора, което мечтаеше да успее. Току-що бях завършила музикалното училище „Филип Кутев“, дори не със специалност пеене – аз бях инструменталист, завършила съм гъдулка. При мен нещата се случиха като по чудо. Макар че с годините осъзнах, че чудото и късметът са правилната енергия, концентрирана и насочена в правилната посока. Тоест аз много съм искала, вярвала съм и съм гонила тази моя цел тогава. Няма случайни чудеса и късмет. Аз смятам, че човек трябва да мечтае, да действа за мечтата си и да гони резултати. Благодаря на Бог, че при мен резултатите се появиха още в ранна възраст. Действах и нещата се случиха. Така проходих с „Погледни ме в очите“. Не съм имала средства, не съм имала някой, който да ми даде пари, за да си платя първия проект – всичко се осъществи с мои средства. Преди това бях в Швейцария, където работих и инвестирах спестените парички в първия си клип. Зад първия ми успех стои цяла история. Често хората казват: „Нещата се случват“, а за мен те се случват, когато някой действа. Късмет може да има един път, а след това зад късмета вече трябва да стоят много действия, дисциплина и характер.

– Как човек разбира, че не живее своя живот, а изпълнява очакванията на другите?

– Случвало ми се е и на мен. Това става, когато човек се отклони от пътя си. И се случва на неосъзнато ниво. На мен ми се е случвало да се отклонявам от пътя си и в един момент започваш да усещаш някаква празнота. Най-вероятно защото си загубил баланса и си преминал някаква граница. Но това вече е въпрос на вътрешна работа със самия себе си и на израстване. И реално човек се чуди защо в живота започват да му се случват различни неща. Но вместо да се чуди, е хубаво да ги вижда, а не да ги избягва. Пак бих повторила, че късметът трябва да си го предизвикваш, но аз съм родена с късмет. С отворени очи съм, за да го видя и да чуя сигналите, които ми се дават. И винаги се връщам в правия път. Винаги се усеща, когато се отклониш от него.

Дори да се отклониш от пътя си, ти трябва нещо да отработиш, да осъзнаеш за себе си и да израснеш като личност, като човек. Всичко има някаква по-висша и по-дълбока цел. Затова хората казват, че когато ти се случва нещо не толкова хубаво, не трябва да го приемаш драматично, а да извлечеш ползата и да си зададеш въпроса: „Това защо ми се случи?“ и да разбереш какъв е твоят урок от цялата ситуация. А не да си в ролята на жертва, която обвинява някой друг, защото ѝ се е случило дадено нещо, без да поема лична отговорност за станалото.

Когато се отклониш от пътя си, започват да се случват неприятни неща. Първите знаци са свързани или със здравето, или със загуба на пари, или нещо ще се счупи. Винаги има някакви сигнали, които хората, ако не са нащрек и не наблюдават какво се случва около тях, могат да подминат. Но ако пет пъти подминеш нещо, на шестия път съдбата ще ти удари шамар.

– Кое е по-важно – да бъдем разбрани или да разберем другите?

– Категорично на първо място най-важното нещо е да си осъзнат човек. Много е интересно, че когато хората общуват – било то в работата, в бизнеса, в различни житейски ситуации или в любовта – обикновено ги интересува отсрещната страна, тоест партньорът. Но и аз съм била така, когато бях по-млада, и със сигурност съм правила тези неща. А всъщност човек трябва първо да се интересува и да опознава себе си. Какво е важно и ценно за него. Примерно в работата – трябва да си наясно какъв човек си, какви принципи са важни за теб и какви ценности имаш в начина си на работа. След това в любовта – как си я представяме, а не да гледаме другия и да се водим по него, без да знаем какво искаме самите ние. Когато разбереш себе си, целият свят те разбира, човекът отсреща те разбира и ти ще правиш правилни и осъзнати избори – с кого да се свържеш, с кого да работиш, с кого да си партнираш. По мое мнение човек първо трябва да разбира себе си. След това, в една партньорска връзка, вече трябва да разбираш и другите, но да имаш здрава емпатия. Не трябва и прекалено да разбираш другите, защото, когато прекрачваш границата, се превръщаш в токсичен емпат и пак ставаш жертва за сметка на другия. Трябва първо да разберем себе си, а после и другите.

– В наши дни сякаш все повече хора избират да бъдат сами. Какво според вас е по-опасно – самотата или животът с неподходящите хора?

– Само като се каже думата „опасно“, то вече опасното е дошло (смее се). Съвсем сериозно отговарям, че нито е хубаво човек да бъде сам, нито е хубаво да е зле придружен. Но също така смятам, че двама души трябва да изграждат семейни и сериозни отношения, когато са готови. Защото една връзка е постоянна грижа.

Обикновено хората се събират, обичат се и основната причина, заради която се разделят, е неосъзнатостта в свързването. Тоест партньорите не се познават достатъчно добре, после разбират, че имат различия, и след това често се разделят. Когато си по-осъзнат, вече по-адекватно се свързваш с другия, по-наясно си със себе си, имаш повече зрялост и партньорските отношения са по-реални. Или другата причина, заради която двойките се разделят, е, че въпреки че много се обичат, след известно време спират да се грижат за любовта. Хората много често имат различия и прекарват некачествено време заедно.

Наскоро слушах в един подкаст нещо интересно по тази тема, което ще споделя. Ако даден човек близо година и нещо има много, много големи различия с другия, дори и тези хора да са се обичали, вече започват да живеят в различни светове и да не се разбират, тъй като нямат качествено време, прекарано заедно. Било то чрез общи хобита или други общи интереси.

Тоест едната причина е неосъзнатостта във свързването, а другата – че просто са спрели да се грижат за любовта. Защото както в работата се стараем нещата да ни се получават, така и вкъщи трябва постоянно да си отдаден. Една връзка е постоянна грижа, внимание, отношение и любов.

Аз много за любовта не мога да говоря на този етап, защото все още явно не съм била готова да платя цената на любовта (усмихва се)...

– Може ли любовта да съществува без свобода и спокойствие? Казвате, че високият адреналин във връзките ви се струва нездрав?

– Всеки етап в живота на човека е различен и съответно във всеки етап осъзнатостта ни е различна, а и всички хора сме различни. Да, това съм казала на базата на човека, който съм била и който съм сега. Аз съм спокоен човек. Имам достатъчно адреналин в работата си, затова у дома не ми е до адреналин. Вкъщи искам да се успокоя, да ми е спокойно, мирно, да бъда разбрана, да бъда чута и подкрепена, както и аз да дам абсолютно същото. Това за мен е здравата любов. Започне ли да става напрегнато и да има драми, това за мен не е обич.

Или по-точно – това е любов, ама болна любов. Тоест не е моята любов. Така разбирам нещата аз. Много се обичаме, но той те ревнува, или: „Ти защо не ми вдигна?“, „Защо не ми се обади?“ – това не е любов.

– В тази връзка какъв трябва да е мъжът до вас? Бракът все още ли е важен за вас?

– О, аз съм казала, че след като стана на 50 години, ще направя още една сватба, за да се позабавляваме. Обичам така да се шегувам (смее се).

– Какво означава за вас дом? Разкажете ни нещо за семейството, в което израснахте. На какво ви научиха майка ви и баща ви?

– Семейството ми е прекрасно! Те са изключително добри хора и съм им много благодарна. Не бяхме типично патриархално семейство – и двамата ми родители работеха и се грижеха за нас. Имаха равноправно партньорство и двамата имаха принос в дома. Баща ми помагаше и вкъщи. Майка ми е разказвала, че дори е пускал прахосмукачка, когато сме били по-малки. И двамата работеха много и ние със сестра ми трябваше да им помагаме.

Двете имахме много ангажименти и отговорности, свързани с дома, понеже бяхме момичета и те искаха да ни научат на ред, морал и дисциплина. Нямахме много време за забавление като малки и сякаш ми е липсвало да прекарвам повече време с мама и тате и да бъда чута. Но родителите ни са преценили, че това е най-доброто възпитание за нас. В онова време това са можели да ни дадат. Майка ми ми даде силата на характера, а от баща ми получих достойнството. Той ме научи да отстоявам границите си – беше дисциплиниран човек.

– Като малка сте тренирала художествена гимнастика. Сега имате ли време да спортувате?

– Напоследък нямам никакво време, тъй като имам доста участия. По-миналата седмица ходих на поход с мой приятел дизайнер. Бяхме малко в гората, за да презаредим. Също така плувам, когато имам време, тъй като в къщата ми има басейн. Физическата активност е много важна – тя ни зарежда с енергия и ни държи в добра кондиция. Спортът ме научи да съм постоянна и дисциплинирана – нещо, което много ми е помагало и продължава да ми помага. Имам изключителни спомени от онези години. Няма да забравя момента, в който търсачи на таланти минаваха през училищата и одобряваха деца за различни спортове. Бях щастлива, защото ме избраха за художествената гимнастика.

Тренирах упорито, бях много гъвкава и сигурно имах бъдеще, но нашата треньорка я повикаха в София и майка ми така и не намери за мен толкова добър педагог като нея. Така приключи развитието ми в този спорт. Но не съжалявам за това, което се е случило – беше много хубав период за мен.

– Вярвате ли, че човек сам пише съдбата си, или само върви по вече начертан път?

– Вярвам, че всяка душа си има свой път и различни уроци, които трябва да научи. Например аз и сестра ми сме израснали в една къща. Но моят и нейният живот са коренно различни и се стекоха по съвсем различен начин. Тя е на 46 години и цял живот е била със своя съпруг – първият и единствен мъж в живота ѝ. От 15-годишна е с него – имат ученическа любов. Женени са и имат едно дете. Те са като Пижо и Пенда. Въпреки че съм израснала в същото семейство, моят живот не е такъв. Всяка душа си има своя съдба.

– След двете катастрофи, които преживяхте, как успяхте да се съхраните?

– Като по чудо и аз, и дъщеря ми бяхме непокътнати. Благодаря на Бог, че всички оцеляхме и всичко мина. Физически нямах никакви поражения, но чисто психически усетих, че случилото се започна да ми се отразява в емоционален план. Мисля обаче, че успях да отработя за себе си този момент и не искам да се връщам повече назад.

– Ако можехте да разговаряте с 18-годишната Анелия, какво бихте ѝ казали?

– Да прави всичко със сърце, страст и любов. Винаги да вярва в себе си и никога да не спира да мечтае, защото мечтите се сбъдват.

– Какво според вас никога не трябва да губим, независимо на колко години сме?

– Детето в себе си. На 50, 60, дори на 80 години винаги трябва да пазим детското в себе си – това е щастие, това е здраве. Казват, че една душа си отива, ако е изгубила детското.

Детето е щастливо, а за да си здрав, трябва да си щастлив. Когато си на правилното място, Вселената те защитава, както мама и тате пазят детето.

Първият начин, по който разбирам дали даден човек е подходящ за мен, е, ако мога да се държа като дете пред него. Така разбирам дали ми е спокойно с този човек. А къде е спокойно? Там, където се чувстваш като дете и имаш доверие на човека, на партньора, на приятелите, на Вселената и т.н. Детето е себе си, то е чисто, не играе роли и не общува през маски, защото знае, че ще бъде прието, дори да не е идеално, дори да не е перфектно. Най-чистото нещо е детето и когато сме в енергията на „Аз съм щастлив“, тогава и нашето излъчване е позитивно и привличаме хубави моменти.

– Какво бихте искали да почувстват хората, когато слушат песните ви?

– Искам да ги усмихна и да ги направя щастливи, да им е хубаво. Да изпитат щастие от това, което са преживели.