В „Уикенд” винаги сме знаели, че Иво Димчев е гениален артист, а покрай участието му в „Като две капки вода” в това се убеждават и всички онези наши сънародници по села и паланки, които не са подозирали какъв ярък талант е.
В шоуто за имитации 49-годишният чешит печели победа след победа, като последната дойде в навечерието на 3 март с превъплъщението му в Емил Димитров. Следващия понеделник ексцентричният гей ще влезе в кожата на смуглата мегазвезда на сръбския фолк Миле Китич, но сме напълно сигурни, че и с този колоритен образ ще се справи безупречно.
Наш репортер се свърза с Иво в края на миналата седмица и го разпита подробно за изявите му в предаването на Нова и Магърдич Халваджиян. Зададе му обаче и куп въпроси, свързани с личния му живот, включително и такива, касаещи хомосексуализма му и борбата му с ХИВ вируса.
- Иво, след първата ви победа в „Като две капки вода“ дарихте паричната награда на ХИВ-позитивни. А следващия път за какво ще я дадете?
- Изобщо не е сигурно, че ще получа награда отново (малко след като даде интервюто, Иво триумфира и за втори път в шоуто – с превъплъщението си в краля на българската естрада Емил Димитров - б.р.). Ако ли обаче все пак имам такава, тя със сигурност ще отиде за кауза, която помага на хора със здравословни проблеми. Или пък за лица в затруднено положение.
- Имахте ли колебания дали да участвате в „Капките“?
- Доста бяха колебанията ми, защото имитацията е нещо, което не понасям в изкуството. Но имайки предвид, че иде реч все пак за тв шоу, за забавно предаване с огромна гледаемост, реших, че няма какво толкова да губя – най-много да се поизложа малко повече. Аз съм доста еклектичен като артист. Чрез сблъсъка ми с тези образи, които представям в „Като две капки вода”, може би ще мога да добавя нови цветове в своята собствена палитра. Освен това вярвах, че ми се дава шанс да вляза в топ физическа и вокална форма.
- Притеснявате ли се от забележки на журито и солените шегички на водещите Димитър Рачков и Герасим Георгиев-Геро?
- Относно коментарите и шегите – не, никога не съм имал колебания или съмнения за психологическия си комфорт. Аз харесвам черен хумор. А и според мен едно шоу, което по природа не може да предложи изцяло оригинално музикално съдържание, защото е имитационно, трябва да има поне някакъв елемент на непредвидимост и острота в наратива си. Затова никога не ми е проблем нито хуморът на водещите, нито шегите на другите участници в предаването. Ако нямаше моменти, в които всички да се чувстваме неудобно, предаването щеше да е много еднообразно и предвидимо.
- Има ли изпълнител, стил музика или хореография, които биха ви затруднили при имитациите?
- Със сигурност бих имал трудности с хардрока заради необходимостта от крещене. Не мисля, че гласът ми би понесъл добре каквато и да е форма на крясъци. Нямам нужната техника за този тип вокализация. Също така много се надявам да не ми се наложи да имитирам Тодор Колев. Той е изключително специфичен и това би било огромно предизвикателство за мен.
- Ако победите в „Капките”, какво ще направите с наградата, с колата?
- Предпочитам да не фантазирам в тази посока. Ако ли обаче получа колата, най-вероятно ще я продам и ще си оборудвам собствено музикално студио. Имам нужда от такова!
- Докато сте в „Капките”, другите ви ангажименти на заден план ли са?
- За съжаление – да. Иска ми се да имах повече време да работя върху нови песни, да свиря на пиано, да се подготвям за големия си концерт в зала 1 на НДК на 12 декември или да правим с бандата нови аранжименти. До средата на май обаче, уви, няма как. По-натам ще се фокусирам върху всички тези неща.
- Заради участието ви в „Като две капки вода“ ли не успяхте да участвате в конкурса за Евровизия? Дара беше ли ваш фаворит за победата?
- В деня на първата селекция имах разпродадено представление в Белгия, в град Гент. Опитах се да преговарям с фестивала там, но не беше възможно да се отмени или смени датата. Беше твърде късно за това. Нямах фаворит от поканените за Евровизия, защото за мен никой от тях не изпъква по начин, който би могъл да се възприеме като оригинален в контекста на този форум. Технически много от тях са страхотни вокалисти, но това не е конкурс за вокално майсторство, а за песен. Да се избира отделно артистът и отделно песента не отговаря на природата на Евровизия. Надявам се догодина да не повтарят същия формат и артистите да кандидатстват с оригинални песни от самото начало. За мен песента и артистът са едно цяло – там трябва да е фокусът. Не върху артиста сам по себе си или върху песента самостоятелно.
- Получихте ексклузивна покана за следващия конкурс за български изпълнител, който ще представи страната ни на „Евровизия“. Предполагам, че ще се възползвате от това предложение...
- Разбира се, че ще приема поканата и ще направя най-доброто, на което съм способен, за да представя песен, която да подхожда на „Евровизия“ – и като съдържание, и като форма. Надявам се догодина, преди БНТ да обяви датите на конкурса, да попита поканените артисти за свободните дни в графика им.
- Тази година е юбилейна за вас. Как ще отбележите 50-годишнината си?
- Да, тази година ставам на 50. Ще отпразнувам юбилея с концерта в зала 1 на НДК, за който споменах. Това си остава най-любимата ми сцена в България.
- Правейки си равносметка, съжалявате ли за нещо?
- Не, за нищо, което ми се е случило. Единственото, за което мога да съжалявам, е ако съм наранил или обидил близък човек.
- Как се виждате след 10 години?
- След 10 години искам да съм все така щастлив с работата си, да живея на красиво място, да имам семейство и деца, за които да се грижа... И вече да имам поне един дует с Адел или с Били Айлиш (смее се).
- Най-невярното твърдение, което сте чул или прочел за себе си?
- Много е грешно да се мисли, че аз обичам да провокирам хората. Аз просто обичам да говоря по теми, които понякога мнозина смятат за неподходящи. За мен пък тези теми са винаги подходящи, важни, красиви или най-малкото забавни. Търся разбиране и партньорство, не съпротива. Опитвам се да създам диалог с публиката си и да разширя нейното чувство за свобода – емоционална, етична, морална, естетическа. Формално и тематично работата ми понякога може да е „на ръба“, но винаги действам по най-приятелски начин и с респект, защото целта ми е диалог, а не шок.
- Какви грижи полагате за външния си вид?
- Опитвам се да не ям захар. Обичам йога, стречинг. Също да плувам и да съм в парна сауна. Харесвам миш-маш и боровинки. Не ям месо, но си хапвам риба с удоволствие поне веднъж седмично.
- Носи ли ви негативи откровеността ви?
- Артистичната ми честност най-често е възнаградена позитивно. Аз харесвам откровеността, когато е комбинирана с доброта, а не с бруталност. Колкото по-честен си, колкото повече претендираш, че защитаваш истината, толкова повече трябва да внимаваш да го правиш с уважение към отсрещния. Много често деструктивна агресия, базирана на страх и несигурност, облича костюма на „честността“ и се преструва, че е пазител на истината. Трябва да си достатъчно чувствителен и мъдър, за да разграничиш градивната от фалшивата откровеност.
- Замисляли ли сте се как би протекъл животът ви, ако преди години не бяхте заминали за чужбина, а си бяхте останали в България?
- Не, никога. Не мога да си представя да се насилвам да стоя на място, където не се чувствам у дома. Живял съм в Амстердам, Брюксел, Виена, Лондон, Ню Йорк, Лос Анджелис и съм оставал в тези градове толкова дълго, колкото съм се чувствал комфортно. Сега съм в период от живота си, в който се чувствам най-спокойно в София – близо до семейството, до родителите ми. Това не ме спира да пътувам и да работя по целия свят.
- Имало ли етап в живота ви, когато сте се чувствали по-популярен и ценен в чужбина, отколкото в България?
- Преди около 10 години пътувах от фестивал на фестивал и правех турне след турне с 12 различни мои продукции. В този период не показвах почти нищо от работата си в София или другаде в България – за мен това беше естествено. Но всеки път, когато съм представял творчеството си тук, реакцията на българската публика е била напълно адекватна и неразлична от тази в чужбина. По принцип не обичам да правя разлика между публиките. За мен те са си едни и същи, защото аз съм един и същ артист, един и същ човек.
- През 1998-а сте приет да следвате актьорско майсторство в НАТФИЗ. Каква е причината да напуснете половин година по-късно? Не съжалявате ли, че не завършихте класа на проф. Крикор Азарян?
- Бях любопитен да опитам да следвам в НАТФИЗ, но още в началото имах усещането, че може би това не е най-доброто място за мен. Аз вече правех съвременен театър, базиран на това, което бях научил и преживял в театралната школа на Николай Георгиев. Половин година в академията ми беше достатъчна, за да се уверя, че определено не е мястото, в което искам да развивам театралното си мислене. Напуснах, това беше естествената ми реакция. Не мисля, че съм изпуснал нещо, защото още тогава бях решен да търся собствен театрален език.
- Певец сте, режисьор, хореограф, автор на текстове, артист и преподавател. Не е ли трудно да носите толкова много дини под една мишница?
- Ако имаш само една мишница – да, трудно е. Явно аз имам много. Мисля, че мнозина се подценяват и си мислят, че могат да бъдат успешни само в една сфера. Аз самият не правя нещата, защото съм „добър“ или „лош“ в тях.
- А защо ги правите?
- Защото се чувствам добре, докато ги правя, или защото ми дават нещо уникално като преживяване и се наслаждавам на процеса. Всяко от тези изразни средства ме поставя в различно измерение на художествената реалност. Обичам да обитавам различни реалности. А най-забавното е, когато някои от тях се сблъскат и започнат да се подхранват взаимно и като съдържание, и като стойност.
- Как приемате неразбирането и отхвърлянето на ваши спектакли?
- Винаги с усмивка. Аз съм представял работите си на много престижни фестивали по света и добре знам стойността на това, което правя. Така че критиката всъщност просто добавя още един пласт стойност и смисъл.
- Най-трудният ви момент в работата?
- Съзнателно да си дам пауза от спектаклите и съвременното изкуство, за да дам повече време и фокус на писането на песни и музиката. Това беше трудна стъпка, защото нямах никаква гаранция, че ще бъда успешен като музикант. Да балансирам между две много различни кариери – с различни пазари и понякога различни публики, беше предизвикателно, защото не можех да давам достатъчно енергия и време на нито една от тях. Все се чувстваше, че компрометирам едното за сметка на другото. И тази година съм си обещал да не правя нов спектакъл, защото наистина искам да се фокусирам върху музикалната кариера.
- Изпадал ли сте в депресия? Ако да, как преодолявате такива състояния?
- Писането на песни, пианото, рисуването, мисълта за Исус, любовниците, приятелите, разходките в гората – това са моите лекарства срещу депресия. И срещу всякаква форма на съмнение в себе си.
- В детските си години сте срещал неразбиране сред връстниците си. Как понесохте вербалната и физическа агресия, която са проявявали към вас? А простихте ли на баща си, който се е опитал да ви променя с шамари?
- Хуморът, литературата и музиката – това бяха моите безопасни бомбоубежища като дете. Отдавна съм простил на баща ми. Понякога на мъжете им трябва повече време да пораснат, да намерят мир със собствените си страхове и демони. Моят баща порасна. Обичаме се и се разбираме прекрасно. Той е страхотен човек!
- Кога за първи път сложихте токчета, перука и грим? Как се прие това от околните и от близките ви?
- Слагах токчета, перука, грим и костюми още в детската градина. И дълги години не спрях да правя самодейни спектакли и кабаретни изпълнения вкъщи – за семейството и за гостите ни. Това беше много добре прието и бурно аплодирано. Щастлив съм, че родителите ми не ме осъждаха на хомофобско ниво, когато правех тези куиър изпълнения като дете. Това ми вдъхна сигурност и ми помогна да имам доверие на женската енергия в себе си като артист.
- Кога и как разбрахте, че имате влечение към своя пол? Някога имал ли сте по-близки отношения с жена?
- Винаги съм бил физически привлечен от момчета. Откакто се помня. Опитвал съм много пъти да имам същото удоволствие и възбуда с момичета, но никога не беше същото. Не ми беше неприятно – технически ставаше, мога да бъда с жени. Просто нямаше връзка със сексуалния център в мозъка ми.
- Сексуалната ви ориентация създавала ли ви е проблеми?
- Не и с хората, с които общувам и с които работя.
- Как реагираха близките ви, когато разбраха за вашата ориентация?
- Опитах да споделя това с майка ми, когато бях на 18, но за нея беше много болезнено и трудно. Тогава се отказах. Приех, че по тази тема няма да можем да говорим. Разбира се, това ме отдалечи от семейството ми за известно време. Но около 10 години по-късно дойде правилният момент и стана възможно нашите да разберат, да ме приемат и да ме обичат такъв, какъвто съм.
- Най-дългата ви връзка? Страдал ли сте в любовта?
- Най-дългата ми връзка беше 7 години. Да, страдал съм ужасно след някои раздели. Сексът винаги е бил най-доброто ми лекарство в такива моменти.
- В момента има ли човек до вас? Щастлив ли сте в личен план?
- В момента съм сам. Обичам тишината. Научих се да се наслаждавам и на това да съм сам, и на това да съм във връзка. Сега съм сам и ми е хубаво. Ако намеря човек, с когото ще се чувствам едновременно развълнуван и спокоен – ще ми е хубаво и тогава. И двете състояния са естествени. Не можеш и не трябва насила да се опитваш да влезеш нито в едното, нито в другото.
- Когато сте във връзка, ревнив ли сте?
- Понякога съм ревнив и не мога да се понасям, защото знам, че е от несигурност и ниско самочувствие. Но това е и нещото, което обичам най-много във всяка връзка - бързо, бързо се срещаш със собствените си страхове и трябва да се справиш с тях. Всяка връзка е едно увеличаващо огледало, сериозен урок по човечност. Така че... очаквам с интерес следващия урок.
- Мнението ви за секса срещу заплащане?
- Никога не съм крил, че съм работил в секс клуб, когато бях на 19.
- Това не е ли просото слух?
- Не, напротив, истина е. Никога не съм го крил. Станах проститутка в един клуб. Беше за кратко, имах само пет клиента. Беше много забавно. Когато сводника ме караше по адресите, слушах класическа музика. Изпитвам уважение към секс работниците. Дори съм написал песен по темата – казва се „Старост-нерадост“ и е една от любимите ми.
- През 2006 г. започвате да се лекувате от ХИВ. Каква беше първата ви реакция, когато чухте диагнозата?
- За мен не беше трудно да приема, че съм ХИВ-позитивен, защото знаех, че има лечение, което прави вируса неоткриваем и напълно безопасен. Проблемите ми започнаха, когато черният ми дроб не понасяше терапията първите две-три години. След това преминах на друг вид лечение, което беше окей за организма ми. Оттогава нямам странични ефекти. Терапията е само едно хапче на ден и ме прави напълно здрав и безопасен за партньорите ми.
- Колко време ви беше необходимо, за да се излекувате?
- Когато започнеш терапия, след около месец вирусът става неоткриваем. След няколко месеца имунната ти система пък се връща към нормалните си нива.
- Знаете ли как сте се заразили? Днес бихте ли правили секс без кондом?
- Предполагам, че съм се заразил от човек, който дори не е знаел, че има ХИВ. Всичките ми гаджета са ХИВ-негативни и сме правили секс без презерватив, защото за тях е напълно безопасно, стига аз да си взимам терапията. Хапчето прави невъзможно вирусът да оцелява в кръвта или семенната течност и практически го няма в тялото.
- Най-дългият период, в който не сте се прибирал в България?
- Независимо колко далече съм живял, винаги съм намирал време да се връщам в България през месец-два – заради семейството, приятелите и работата ми.
- Как минава денят ви в Щатите и съответно в България?
- Кафе, йога, плуване, много пеене, огромно количество имейли и комуникации с фестивали и всякакви хора по работа, социални мрежи, репетиции... А в по-добри дни, ако е дал Бог - хубав секс.
- Как си почивате най-пълноценно?
- Докато съм буден, не почивам. Не ми е нужно. Сцената е най-добрата терапия.
