Анелия Атанасова, по-известна като Анелия, е сред най-обичаните фолк изпълнителки у нас. Дебютът си прави през 2002 г., когато на пазара излиза албумът й „Погледни ме в очите”. Песните й „взривяват” фолк маниаците. През 2003 г. албума е продаден в над 100 000 екземпляра, което поставя Анелия на първо място по слушане и продажби в страната. Впоследствие певицата се нарежда сред най-големите звезди в бранша.
Анелия е завършила националното музикално училище „Филип Кутев” в Котел и от малка се изявява по различни фестивали. Родена е на 1 юли и обожава зодията си „Рак”. Ето какво разказва певицата в интервю за в. "Уикенд".
- Какво си пожелахте навръх рождения си ден и как отпразнувахте щастливото събитие?
- Ще правя женско парти, поканила съм приятелки, хора, с които работя през годините. Купонът ще е в София. Няма да е нещо шумно. Аз съм представител на зодия „Рак” и като такъв предпочитам да ми е спокойно. Пожелавам си да съм здрава, разбира се - не само аз, но и всички близки, колеги и роднини, да сбъдвам новите си мечти и цели, а такива не липсват при мен. Пожелах си с лекота да се случват нещата, да няма никакви проблеми. Ще ми се да имам една изобилна година от рожден ден до рожден ден.
- Каква беше изминалата година за вас в личен и в служебен план?
- Едва ли ще ми стигне животът, за да изпълня всичко, което мечтая. Ще оставя малко и за следващите животи. Изминалата година беше доста трансформираща за мен. Знаете, че претърпях една изключително тежка катастрофа с дъщеря ми. Бях на косъм от смъртта и си дадох сметка за стойностните неща в живота – ходенето, дишането, чуването, виждането, смеха.
Имам си Книга на благодарността. В този период доста често пишех в нея. Благодарях, че чувам, че виждам, че живея. И преди това пишех благодарности, но след катастрофата оценявам всяка секунда. Почнах да се радвам на най-простичките неща още със събуждането. Хората сме свикнали непрекъснато да бързаме, да препускаме като коне. За къде?! Защо забравяме да се радваме на обикновените неща?! За това казвам, че годината ми беше трансфомираща. В Книгата на благодарността пиша и за лични неща, които, разбира се, не коментирам.
- Имате ли незабравим рожден ден, за който да ни разкажете?
- От дете се вълнувам за рождените си дни. За мен те са големи празници. Станах на 43 и продължавам да се вълнувам. Винаги има торта, разни сладки изкушения. Шампанско за гостите, защото аз не пия никакъв алкохол. Това не пречи да черпя присъстващите с кой каквото иска. Обикновено наемам фирма, която организира неща от „а” до „я”, от украсата до кетъринга. Обичам и подаръците. На най-близките си казвам какво искам. Аз съм от хората, които имат всичко. От приятелите си очаквам да се забавляваме и смеем. На материалните неща не държа, но на подкрепата приятелска – да. От мъжа до мен очаквам голямо старание и големи подаръци (Смее се – б.а.). Приятелите са мои сродни души, партньорът също е сродна душа, но той трябва да е по-така...
- Кои са хората до вас, на които държите най-много?
- Семейството ми, колегите, приятелките от Стара Загора и от София, които са дълги години до мен. Щастлива съм, че попаднах на истински и верни приятели, с които мога да бъда себе си, да се доверявам и споделям. В днешно време това е чист късмет. Те ме познават на сто процента. Усещат душичката ми. Знаят какво би ме зарадвало, какво натъжило. И никога не биха ме предали, както и аз тях.
- Кой е най-хубавият и най-лошият момент в живота ви?
- Смъртта на баща ми е най-лошия ми момент. Бях още дете, само на 15 години, когато го загубих. Ужасен момент, на никого не го пожелавам. Най-трудният бе вземането на решението да се разведа с бащата на детето ми... Най-хубавите моменти са раждането на дъщеря ми, сватбата преди това, силната връзка с бившия ми съпруг. Със следващите партньори имаше обич, уважение, ценях ги, но поради една или друга причина пътищата ни са се разделяли и любовта не е била достатъчна, че да ни задържи. След всяка такава раздяла ставах все по-добра версия на себе си.
- Предполагам, че за дългото време на сцената сте се сблъсквала с колегиалните номера, със завистта?
- Не се вглеждам в тези неща. Дори не ги мисля. Кой на кого и защо завижда, наистина не ме интересува. Въпрос на характер е да не се вглеждаш в негативните неща, да си имаш други приоритети. Аз имам положително мислене към живота, ценя себе си и се доверявам на вселената. Не се вълнувам от оценката на другите за мен, защото знам коя съм и съм уверена в себе си. Пък и има ли човек, който да е харесван от всички?! Аз такъв не познавам. Злобният човек си е злобен, не можеш да го промениш. Той винаги ще търси обект, върху който да си хвърли злобата. От мен излиза добронамереност, сърдечност, приятелство, позитивизъм. Злобният човек е неадекватен, нещастен, измъчван от нещо. Няма виновни, има страдащи. Вярвам в тази сентенция и поради тази причина виждам болката в човека, който наранява, прощавам му.
- Помните ли първите спечелени от вас пари, каква сума бяха, за какво ги похарчихте?
- От много малка се занимавам с музика. Първите ми пари вероятно са били спечелени от конкурси по гъдулка или пеене. После организирах момичетата да ходим на сурва от апартамент на апартамент. Аз свирех, сурваках. Хората ни се радваха, даваха ни пари. Беше весело и забавно, хубав спомен. От малка съм в играта, както се казва (Смее се – б.а.). Исках дрехи от сестра ми и тя ми ги даваше срещу някоя моя награда. Все й казвах, че после ще й върна блузите и забравях (Смее се – б.а.). Пеех по сватби. Завърших музикално училище, работех в Швейцария и след като се прибрах, подписах договор с „Пайнер”. Парите си ги спестявах, никога не съм била прахосница. Аз съм къщовница-спестовница. Със сигурност не съм с харчила за чанти, бижута и рокли. Имах си спестовна касичка.
- Мислила ли сте някога по какъв път бихте тръгнали, ако не бяхте избрали музиката за свое поприще?
- Сблъсках се с този въпрос след седми клас, когато трябваше да кандидатствам за музикалното училище „Филип Кутев”. Беше ми писнало да ходя на уроци. Гледах как децата си играят навън, пък аз стоя у дома, свиря и пея. В един момент всичко това ми дотегна, исках и аз да се забавлявам, вместо да уча. Баща ми каза: „Прави каквото искаш, няма да те карам на сила”. И като чух „сила”, осъзнах на секундата, че най-голямата ми сила е именно пеенето. И наистина, какво друго бих правила?! Така че още от този момент за мен не съществуваше друго поле не реализация.
За мое щастие, направих добри инвестиции и мога да съм спокойна за един по-други години. Господ ми е дал талант и аз трябва да го раздавам на хората. Това е енергия, която ме кара да се чувствам добре. Изпитвам необходимост да съм на сцената. Материалното изражение също е важно, защото се самопродуцирам, управлявам си сама бизнеса. И на това се научих през годините.
- Музикална ли е дъщеря ви Ивон?
- Не знам дали е редно да говоря от нейно име. Ивон е на 21 години. Ако искаше да стане певица, вече щеше да го направи.
- Как виждате себе си след 5 години?
- На сцената, щастлива, красива, реализирана, с нови хитове. Да, имам цели за следващите пет, десет години, но се фокусирам върху това да живея тук и сега, на момента. Може би ще бъда и баба с внуче. Готова съм да приема и това, защото децата са слънцата в живота ни.
- Вярвате ли в любовта или сте от хората, които смятат, че тя съществува само в изкуството?
- Вярвам, разбира се - любовта е най-хубавото нещо в живота ни. Също така е важно човек да научи да обича себе си. След това вече може да обича друг, защото знае, че обичта е грижа, отговорност, внимание, споделяне. Любовта е много силна енергия. Имала съм трудни моменти в любовта, но ги приемам като уроци. Не драматизирам.
- След „Скъпи наследници” бихте ли участвала в друг филм?
- „Скъпи наследници” беше един експеримент. Имах покана за друг филм, но не знаех как ще се справя. За това снимах в „Скъпи наследници”. Пробвах да видя дали ще се чувствам комфортно. Другият филм така и не се реализира. Но бих се снимала, интересно ми е, макар че определено не е лесно да си актьор. Бих участвала и в музикално шоу. „Като две капки вода” беше голямо предизвикателство към мен. Тогава Ради, пиарката ми, ме провокира да отида.
