Видео от болница, което Есил Дюран пусна преди броени дни, стресна почитателите й, а интернет сайтовете се надпреварваха да правят апокалиптични прогнози. Певицата отложи планирания концерт „25 нюанса глас" в София, но той все пак ще се състои на 23 април. Какво накара Есил Дюран да потърси медицинска помощ?
Есил, неотдавна споделихте в социалните мрежи видео от болница. Защо се озовахте там?
Нека първо направя едно уточнение - никога не съм била привърженик на шокиращите видеа и новини, защото не понасям скандала в каквато и да е форма. Просто бягам от такива неща, колкото и това да не работи за мен в нашия шоубизнес. Иначе и аз съм способна да направя 250 скандала, много сочни, и да надмина доста мои колеги, но не съм се възползвала от подобна възможност. Смятам, че фокусът трябва да е върху онова, което обичам да правя пеенето, музиката, създаването на песни... Може да звучи старомодно в днешно време, но продължавам да го твърдя с риск да ме възприемат като лелка. Доста дълго беше уточнението ми, а сега да отговоря и на въпроса.
Направих видеото, защото ми предстоеше концертът "25 нюанса глас“ в София. Но след тежък вирус и след участия, които нямаше как да откажа, тъй като бяха напълно разпродадени, се пренатоварих. Надявах се да излъжа тялото, само че не успях. Наложи се да вляза в болница, тъй като имах обострен синузит, който изискваше сериозно лечение, и то спешно. Видеото ми всъщност беше извинение към всички онези, които си бяха купили билети за моя концерт. Исках от мен да чуят какво е състоянието ми, а не да го научават от други. Сега, за моя радост, концерт ще има и той ще бъде на 23 април в залата на "Пиротска" 5, живот и здраве. Така че каня всички, които искат да присъстват, да заповядат.
- В сайтовете обаче се появиха стряскащи информации, че са ви правили пункция, че лекарите са вадили гной.
- В сайтовете обичат да пишат такива шокиращи новини, но защо не отразяват нищо, когато ме награждават? Тази година получих приза „Златна игла“ като дизайнер. Нямаше нито една публикация за това. Нито една! Направих хубави концерти, съчетавайки джаз и етно, с много музиканти на сцената, с импровизации, с разкази за моя живот между песните, но никой не написа и ред. Явно не се интересуват от мен като творческа личност, но когато съм тежко болна и ми източват гной от синусите, всички се надпреварват да пишат. Естествено, че като си с обострен синузит, трябва да се направи пункция. Но то толкова драматично беше написано, че се стресна доста народ.
- Звучите ми гневно!
Не, не съм гневна! Забранявам си да бъда гневна за каквото и да било! Осъзнала съм, че не трябва да имам никакви очаквания от хората. Все пак това, което ти смяташ за ценност, за тях може да не е така. Различни сме и е добре да приемаме другия такъв, какъвто е.
- Защо не вървите по по-лесния път на комерсиалната музика, а съчетавате джаз и етно?
- Още когато влязох в попфолк жанра, много ми се искаше да мога да променя нещо. От самото начало не обичам кебапчийниците и механите. Да, пяла съм в такива заведения, защото трябваше да оцелявам, но не е моето. Още първите ми записани песни са като за концерт. Други не залагат толкова на песните, а предпочитат да са доста разсъблечени. Не че не съм минала и през това в началото на кариерата ми, но не смятам, че беше нужно. Така че не съдя никого. Хората обаче ме запомниха с ефектните сценични дизайнерски костюми, с интересните клипове и песните, които се пеят и до днес. Опитвах се да експериментирам и да търся различното, не обичам да се сливам с масовката. Даже сега като се замисля, всички награди, които съм получавала, са били за новаторство или оригиналност, което всъщност е много хубаво. Така беше и когато бях в „Пайнер“, и сега в модата. Обичам постоянно да откривам нещо ново и това ме кара да се чувствам жива.
- Почитателите на попфолка приемат ли джаза и феновете на джаза приемат ли попфолка?
- Давам си сметка, че се занимавам с невъзможни неща! Понякога просто се чудя кое ме кара да вървя по най-неотъпканата пътека. Стоя някъде между жанровете и докато в света това си е нещо нормално, у нас се оказва сложна задача. В България в джаза не се приема да се експериментира и да се допускат други жанрове. За мен няма логика, но е така!
Във фолка пък се мисли тесногръдо и се смята, че всичко, което не е щракане с пръсти, е страшно скучно. Всичко това ме озадачава. Но няма да се откажа, защото искам да нахраня първо собствената си душа. Ако не го направя, то няма смисъл от този живот. Всички болести и проблеми на хората идват от това, че не позволяват душата им да лети и да пее. Проблемът в нашата творческа действителност е, че ние правим песни, за да трупаме гледания, да създадем скандал, да се харесаме на милиони, да ни канят по участия... и на последно място да доставим удоволствие на душата си, да изпратим свое послание или да променим вкуса на публиката. Истината е, че голяма част от нас се превърнахме в занаятчии или имитатори, а не сме артисти. Ето в това е моята голяма болка! Слава богу, има изключения все пак.
- Все по-сериозно в музиката навлиза изкуственият интелект той композира, пише текстове, дори изпява песента. Не е ли това много страшно за творците?
- Признавам си, че съм пробвала да видя какво може изкуственият интелект. Но тук има една много важна подробност. Аз съм „за", когато избираш само ценното, което и предлага изкуственият интелект, и вземеш от него онова, за което ти самият не си се сетил. На мен лично ми е давал хиляди варианти, след като съм му пуснала музика и аранжимент. Ако го правя сама, един живот няма да ми стигне за това. Изкуственият интелект предлага бързи варианти и ускорява работата. Той е помощник и провокира твоята креативност. Аз искам да бъда провокирана, а не да бъда носена от него.
- Ще ви натъжа със следващия въпрос, но уви, това са нещата от живота. През февруари загубихте баща си. Какво си отиде от живота ви с неговата смърт?
- Когато загубим родител, нещо от детето в теб завинаги си отива. И светът изглежда някак различно, защото пречупваш всичко през тази липса. Моят баща беше дос-тоен, работлив и много уважаван човек. Баща като по книга! Беше артистичен и харесваше силата ми, амбицията ми, радваше се на моите успехи, обичаше да ме съветва, да ми дава най-доброто решение. Смяташе, че много приличам на него в страстта към работата. С него съм обсъждала всяка моя стъпка. През последните два месеца прекарахме само двамата в болничните отделения и смятам, че по някакъв начин това беше подарък за мен. Имахме дълги разговори, смяхме се, плакахме... казахме си доста неща.
А кои негови думи няма да забравите никога?
Последните му думи към мен бяха: „Благодаря ти за грижите“. След кратко завръщане в София по работа отново планирах да отида при него и майка ми в Хасково. Забавих се с един ден. Помня, че имаше огромен сняг, а пътищата бяха непроходими. Точно тогава той беше дошъл в съзнание и по телефона ми каза: „Благодаря ти за всичко!“. И преди да тръгна сутринта на следващия ден, той почина. Така и не успях да стигна, докато беше още жив. Не мога да си простя това закъснение. Тези негови последни думи към мен не спират да кънтят в ушите ми. Не смятам, че родителите трябва да ни благодарят. Ние ще сме винаги до тях, ако ще, светът да се обърне. Ние, децата, сме благодарните! Плача непрекъснато, връщайки се към този момент. Истината е, че баща ми ме научи да не спестявам думата „благодаря", и смятам, че тя е много важна. В това последно негово изпитание ние не бяхме просто родител-дете, а две души, които си споделиха всичко в този прекрасен земен живот.
- Нека разведрим разговора. Синът ви Харис беше абитуриент през 2024 г. и вече е студент. Каква специалност избра?
- Харис се развива прекрасно. Става все по-самостоятелен и все по-смел. Следва комуникационен мениджмънт в Софийския университет. Влече го и 3D моделирането. Иска да се развива в тази посока и се занимава по десет часа всеки ден. Спазва това правило, тъй като всички вкъщи сме почитатели на учителя Теодосий Симеонов-Тео. Той казва, че ако правиш нещо поне по 10 часа на ден, след няколко години няма как да не си най-добрият в това, с което се занимаваш.
- Не ви ли беше малко мъчно, че не избра музиката? Все пак и вие, и баща му, който е композитор, сте посветили живота си на нея.
- Да си призная, минах през период, в който мъничко ми се искаше да ми запее и да ме разплаче. Има нещо хубаво в това детето да те продължи по някакъв начин. Харис дори го усети и веднъж ме попита: „Мамо, лъжа ли се, или ти просто държеше аз да пея и сега съм те разочаровал?". С днешна дата спокойно мога да кажа, че се радвам, че той тръгна по свой път, и съм много щастлива.
- След 30 години връзка през 2025 г. сключихте брак с Борис Павлов-Бобо. Какво се промени в отношенията ви, след като подписахте? Заобичахме се още повече!
- Сякаш с този подпис довършихме нещо, което липсваше във връзката ни. Едно мъничко парченце от пъзела висеше някъде, но сега го наместихме и то си е на точното място.
- Вече стана дума за работата ви като дизайнер. Известно е, че обличате доста от популярните личности у нас. Какво Ви дава модата?
- Дава ми друго изразяване на моята артистична същност. Когато усетя някакъв дефицит в музиката, модата е там, за да ми осигури възможност това нещо да излезе и да получа удовлетворение. Човек, носещ този творчески дух, желае да създава и има необходимост направеното от него да бъде показано. А най-голямата ми радост е, когато нещата ми се харесват. По телевизиите има бум на риалити формати.
- Вие самата сте били жури в „Мюзик Айдъл" и „България търси талант", участвахте в „Като две капки вода". Ако имате възможност днес да избирате, в кое предаване бихте се включили?
- Със сигурност никога повече не бих приела да съм жури, защото да заявиш субективното си мнение и по този начин да отклониш от пътя човек, който може да успее, си е голяма отговорност. А и тези предавания се правят за шоуто, а не да дават истинска реализация на младите таланти. Кажете ми колко от участниците, минали през тези риалити формати, ги виждате в шоубизнеса? Много малко! В това отношение само „Като две капки вода" прави изключение. Всеки, който е бил там, знае, че след него хората те виждат вече с други очи, опознават те много по-добре и като глас, и като възможности. Затова пак бих участвала в „Като две капки вода". За нас, артистите, това е много ценно предаване. Също би ми било интересно да участвам в "Трейтърс: игра на предатели".
- Говорихме за пътя ви, но накъде върви днес Есил Дюран?
- Вървя си в моята посока, защото искам да дам храна на душата ми, която да освети пътя ми много по-добре, отколкото ако само захранвам вкусовете на хората. Желая моята светлина да се отрази и навън, към другите, защото е много тъмно. А иначе е лесно да направя един попфолк концерт, но не това е идеята ми. Желая да съм вярна на себе си и за мен винаги е било важно какви хора имам за публика, а не колко души са дошли на концерта ми.
Едно интервю на в. "Филтър"
