През 1967 г. Бранимира Антонова става първата жена, носителка на титлата „Мис България“. Тогава тя е едва 15-годишна. Красотата ѝ не остава незабелязана и отвежда младата софиянка пред камерите. Тя участва в хитовия филм от соца „Мъже в командировка“ (1968), а през 1969 г. се превръща в звезда и на международната сцена. На Московския кинофестивал представя филма „Танго“ и предизвиква фурор, когато журналисти предпочитат да снимат нея пред самата София Порен, която слиза от друг самолет.
73-годишната Антонова признава, че не получава и стотинка пенсия. Тя е жертва на бюрократични неуредици, свързани със събирането на документи за стаж, но приема ситуацията с достойнство:
„Няма да се унижавам и да моля за пенсия. Благодарна съм, че дъщеря ми Мария ме подкрепя и ми осигурява всичко нужно“, казва тя.
Живее между Италия и Ница, прекарвайки повече време близо до дъщеря си и тримата си внуци. Великденските празници прекара в тяхната компания в Италия.
— Госпожо Антонова, в България цените хвърчат, а за Великден дадоха по 50 евро добавка на най-бедните пенсионери. Какво мислите за това?
— Не живея в България и не контактувам активно с много хора. Хубаво е, че има някаква помощ. Дали е достатъчна, е друг въпрос, но по-добре да има, отколкото да няма. Трудни години са, нищо не е излишно.
Но се питам — как е възможно да дойдат, примерно, едни англичани, не особено заможни, да си купят българска къща в някое наше село и да я направят рай с цветна градина? Защо ние не можем така да си поддържаме къщите и селата?
Виждам хора, които отиват в чужбина, работят като помощен персонал, счупват се от работа, дисциплинирани са. А като си дойдат в България, си хвърлят фаса на земята. Абе хора, дайте да си направим къщичките хубави, чисти.
Тези, които плачат — чудя се, ако имат дворчета, защо не си засадят нещо — доматчета, картофки поне. Не казвам, че заплатите и пенсиите стигат. Трудно е, много е трудно.
Има пък други, които ламтят за палати с по шест спални. За какво са им? На колко легла може да спи човек? Алчността ще ни побърка.
В България нямаме пари, обаче тук, в Ница, никой не ходи с кола на пазар. Нито карат такива скъпи коли. Много се извратиха нещата в лош смисъл у нас. Всички искат лесни пари.
— Как е животът в Ница?
— Нямате представа колко скромно живеят тук хората. Всички си готвят вкъщи, не се хранят често навън, не си поръчват храна.
Последното, което ме потресе, понеже гледам българска телевизия — знаете ли колко много храна с изтекъл срок е била приготвена за консумация за детски градини във Враца? Това заслужава направо да ги изправят до стената.
Защо сме толкова търпеливи? И никога не виним себе си, а другите. Промяната започва от нас. Където и да отидем, носим себе си.
Но иначе сме с огромни претенции, все сме недоволни. Не смееш да влезеш в магазин да попиташ нещо — веднага ще те погледнат лошо.
Аз съм от много обикновено семейство, живели сме скромно. Имали сме толкова финансови трудности. Нямах дори абитуриентска рокля. Абсолвентската ми я шихме вкъщи с майка ми.
Баща ми казваше много често на мен и на по-голямата ми сестра Правда:
„Като пораснете, не забравяйте — бъдете винаги по-добри, отколкото трябва“.
Той си отиде много рано. А майка ми почина на 97. Правеше до последно баници, гювечи, канеше приятелки. Даваше ми списъци с продукти и аз обикалях с колата да пазарувам. После събирах приятелките ѝ — едната с патерици, другата с болни колене.
И като я питах какъв е празникът, майка казваше:
„Не, не. Да ги нахраня ги събирам. Те имат малки пенсии“.
Това е важното — „Бъдете по-добри, отколкото трябва“.
— Какво още си спомняте от вашето детство?
— Като деца родителите ни ни водеха на екскурзии — във Вършец например. Спяхме на квартира, скромно. В дворчето на всяка къща имаше засадено нещо — чесънче, лукче, картофче, морковче. Хората имаха кокошки, ние им давахме пари, те колеха някоя кокошка и вечерта сядахме на масата, канехме и домакините.
И в Созопол отсядахме на квартира. Аз и сестра ми спяхме в едно легло, за да пестят нашите пари. Хазяите казваха на майка ми:
„Другарко, не купувай, ние имаме всичко в градината“.
Майка правеше един голям гювеч и го носехме сутринта на пекаря. По обяд минавахме, вземахме го изпечен и викахме на масата и домакините, и другите курортисти.
Всички бяхме в по една стаичка. Така живеехме — щастливо, по цял ден на плажа. Какви чадъри, какви шезлонги! Майка ми ни шиеше банските, ние ѝ помагахме.
Била съм на 6 годинки и исках банският ми да има горнище с връвчица на вратлето. Бях много малка, но не исках да съм гола от кръста нагоре. Вече имах усещане за срам, за свян.
Къде отиде сега това чувство у младите? Няма го вече.
— Сега на мода са силиконът и пластичните интервенции. Какво мислите за това?
— Казват, че младите момичета имат изкривена представа за красота. Не мисля — по-скоро корекциите се превърнаха в чудесен бизнес, който се рекламира много добре, а младите са податливи.
Те вярват, че ако променят нещо по себе си, това ще ги направи по-успешни и обичани. Това не се случва.
Не мисля, че някой е харесван повече след хирургическа интервенция. Но обезобразени жени виждам много. Поне да се правеха добре тези операции.
Когато бях млада, и аз бях повлияна от модата — минижуп, екстравагантни дрехи. Но сега тази мода на корекции е станала масова.
Винаги се обръщам към хирурзите — спрете да обезобразявате нашите хубави момичета.
Статистиката показва, че да — мъжете харесват силикон, но за съпруга избират мило, добро и нормално момиче, с което да създадат семейство.
Красотата идва от духа. Другото е преходно.
Масово родителите подаряват на абитуриентки силиконови гърди за бала. Може ли такова нещо? Това са бащи и майки! Къде ви е разумът?
Не виждам как ще се оправят нещата, щом и в образовани семейства се случва това. Има нещо много сбъркано в манталитета.
— Вашата естествена красота ви е спечелила и роли в киното. Кои бяха вашите учители?
— Имах много истински приятели и добри учители. Големи актьори като Иван Кондов, Георги Черкелов, Иван Налбантов, Невена Коканова. Бях близка и с Леа Иванова.
Тъгувам за много мои близки приятели. Включително за Мишо Белчев — светла му памет. Българската култура осиротява.
Казват, че отиваме на по-добро място. Аз обаче мисля друго — нека направим тук, на земята, най-хубавото място.
Да бъдем по-добри хора. Да си помагаме повече.
