Невена Коканова (1938-2000) - жената, която с едно присвиване на очите и усмивка, криеща в себе си тъга, можеше да разкаже повече отколкото хиляди страници текст. Една от най-големите актриси в българското кино, тя остава завинаги в сърцата на зрителите със своите магнетични роли, които понякога се оказват отражение на собствения й живот.
Родена в семейство с благороднически корени - майка й е с австрийска аристократична кръв, а баща й е бивш царски офицер, Коканова е изправена пред сериозни предизвикателства още в началото на кариерата си, пише Ретро. Потеклото почти й коства възможността да се реализира в киното, но въпреки всичко тя успява да се наложи със своя талант. Големият й пробив идва с ролята на Ирина в „Тютюн“ (1962), режисиран от Николай Корабов. Въпреки че тя напълно въплъщава духа на героинята, първоначално за ролята е избрана друга актриса. В крайна сметка обаче безспорните й качества надделяват, проправяйки й път към голямото кино.
Сюжетът на някои от филмите й предсказва съдбата, а животът й сам по себе си е като излязъл от сценарий - изпълнен с обрати, неизживени любови и предопределени срещи. Още в началото на кариерата си Невена Коканова влиза в ролята на героиня, чийто живот по странен начин предвещава собствения й. В „Спомен за близначката“, заснет през 70-те години, тя изиграва жена, която напуска града, за да се оттегли на село в самота. Героинята й умира от рак на гърдата - трагичен завършек, който по ирония на съдбата сполетява и самата Коканова в реалния живот. Но може би най-известният пример за тази зловеща симбиоза между киното и живота е „Крадецът на праскови“ - филмът, който я превърна в легенда.
Любовта между Лиза и сръбския военнопленник, изигран от Раде Маркович, остава невъзможна на екрана. В живота тя също остава само авантюра, която оставя дълбока следа. Коканова и Маркович изживяват роман и извън снимачната площадка, но заради обстоятелствата и личните им животи той никога не се превръща в истинска любовна история. „Отклонение“ (1967) е друг знаков филм за Невена Коканова. Историята за двама влюбени, които се срещат след години, но осъзнават, че времето е отнело възможността им да бъдат заедно, носи онази горчивина, която е присъствала и в личния живот на актрисата.
Ако има нещо, което прави Невена Коканова още по-мистична личност, това е близкото й приятелство с пророчицата Ванга. Двете не просто се познават - те споделят силна духовна връзка. Невена вярвала например, че цветята имат душа и че да откъснеш цвете е равносилно на отнемането на човешки живот- вярване, което напълно съвпадало с разбиранията на Ванга. При една от визитите си при Ванга Невена станала свидетел на невероятна сцена. Случило се малко след смъртта на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г., за която е известно, че постоянно е ходила да се съветва с Баба Ванга. Невена заварила пророчицата ужасно разстроена от кончината на дъщерята на бившия Първи. Ясновидката отправила необичайна молба към гостенката си. Въпреки че не давала да се откъсне нито едно цвете, тя поискала актрисата да занесе цветя от градината на Рупите на гроба на Людмила Живкова.
И нещо повече - излязла в двора на къщата си и пред смаяната Коканова, въпреки че била незряща, откъснала единствено и само бели цветя. Не сбъркала нито веднъж. По какво шесто чувство се е водила и как ги е подбрала, остава абсолютна мистерия. Но знаела, че приживе Людмила много обичала белия цвят.
„Онемях", разказала Невена на своя близка за момента, в който видяла как Ванга подминава другите цветя, които не са бели. Коканова често посещавала петричката пророчица, като всеки път, когато получавала нова роля или започвала работа по нов филм, отивала при нея, за да получи благословия. Ванга усещала съдбата й, но никога не й говорела директно за това, което предстои. Вместо да прави категорични предсказания, тя я напътствала с думи които само една жена, с дълбока душевност като Невена можела да разбере.
През 1979 г. акгрисата преживява една от най-големите загуби в живота си - съпругът й, режисьорът Любомир Шарланджиев, си отива от този свят. Въпреки болката Коканова намира сили да довърши последния си филм - “Трите смъртни гряха“, превръщайки се за пръв и последен път в режисьор.
