В четвъртък бе изпратена в последния й път съпругата на актьора Иван Балсамаджиев, която почина на втория ден от новата 2024 година. Новината сподели синът им Ангелин, който е главен сценарист в предаването „На кафе”, и който миналата година написа книга за голямото си семейство. Десанка починала от рак, точно както прочутия си мъж, пише Минаха години.
„Майка си отиде бавно, мъчително, тежко и болезнено. Точно като тате. Едва няколко дни преди днешния черен вторник душата й се отдели, за да я почака горе. Беше с бистър ум, но с разкашкано тяло. Майка остави след себе си диря, пълна с добро”, тъжи Ангелин. След като завършва ВИТИЗ през 1977 г., Иван Балсамаджиев е разпределен във Видинския драматичен театър, където играе два сезона. Именно там среща бъдещата си съпруга, с която го запознава негова колежка. Десанка, която е завършила българска филология и е дъщеря на известния режисьор Жарко Павлович, минава през крайдунавския град на път от Белград за София. „Първото, което видях, бяха ръцете й и изведнъж ми стана някак уютно и топло. Веднага разбрах, че това е жената на моя живот”, споделя актьорът приживе. Тя пък от своя страна разказва, че веднага я е спечелил със своя изключителен талант. В продължение на близо година Десанка почти всяка събота и неделя пътува до Видин, а той често идва в столичния град, докато накрая решават да се оженят. Като във всяко семейство, и в тяхното всеки си има своите кусури, които е открил у другия едва след женитбата, но бракът им устоява на всякакви проблеми. Приживе Иван споделя, че огромна грешка правят онези, които се опитват да променят другия, уж от любов. Това е причината за повечето разводи. От баба си и дядо си, които според него са имали съвършен брак, той е научил, че мъжът и жената трябва да си хортуват, тоест да има за какво да си говорят и така да решават възникващите от време на време проблеми.
През дългите години брачно съжителство Десанка обаче не е могла да се начуди защо Иван не реагира веднага, когато е ядосан за нещо, за да освободи емоциите си, а ги трупа и в един най-неочакван момент изригва като вулкан. В такива случаи тя мъдро мълчи и търпеливо изчаква да му мине гневът. Иван Балсамаджиев си отиде само на 57 години след битка с рак на стомаха, въпреки че не пие, не пуши и всеки ден прави йога. Вдовицата му се тешеше с трите внучета - две момчета и момиче, деца на Ангелин и съпругата му, мастита адвокатка. Първо на бял свят идват близнаците, но Ангелин и жена му Ребека искат още наследници и днес могат да се похвалят с три отрочета - Ноа, Хая и Лука. Ребека изкарва сериозни пари, затова Ангелин се занимава повече с децата. Негова първа помощничка с хлапетата бе Десанка.
„Майка ми наричаше баща ми Нешка Робева. Не беше свързано с някаква визуална прилика, а с методите му на възпитание. За разлика от Нешка обаче, която е била денонощно в залите, той беше денонощно по сцените. Имаше малко време за мен и го използваше ударно и спартански. Времето, в което се наричахме пълноценно семейство, бяха дните ни на къмпинг. Компанията на родителите ми беше от артисти и други пияници, които започваха дилемата - мента, мастика или и двете, още откъм десет и половина сутринта. Само баща ми не пиеше. Сутрин правеше йога, после плуваше, после караше сърф, после пак плуваше, а останалите, вече на трети промил, дружески му се подиграваха. Влизаше им в тона, говореха се глупости и ставаше весело. На всички, но не и на мен. Аз треперех, че Нешка ще ме забележи. Тогава тя се сещаше, че трябва да ме научи на бруст, кроул, гръб, бътерфлай, сърф, гребане и морал в рамките на почивката. Пронизваше ме със зелените си очи и аз тръгвах към морето с походка на глист. Беше ред на тренировката по гребане. Имахме една руска, зелена, надуваема лодка, пробита само на две места, с която той много се гордееше. Подаваше ми греблата и хладно казваше - „Ти си!”. Гледах да спазвам синхрона, защото неодобрението му се усещаше през порите. Сърцебиенето и сухотата в устата ми обаче идваха от друго. Той изчакваше да влезем много навътре и преминавахме към следващия урок за деня - плуване сред медузи. Знаеше, че се страхувам панически и избираше най-плътното ято, сред което да ме накара да скоча. Ако не скочех, ме хвърляше. Вече плувах добре и рискът от удавяне идваше от сълзите ми. Чувах само едно спокойно и хладнокръвно: „Дръж главата отгоре, браво!”. Наградата беше да доплувам до брега, без да докосвам лодката. Абе, педагог!”, спомня си детството Ангелин.
„В типично неин стил мама се разбра със смъртта и ни изчака да посрещнем новата година, за да не ни занимава със себе си. При нея нямаше сиво. „Удряше” право в брадата, когато не беше съгласна и закриляше като един рус ангел, когато обичаше. Заля, ме с любов през живота ни. Една такава ненормална, дори нелогична, неистова любов”, скърби синът на Иван, за майка си.
